Вал Макдърмид - Последно изкушение

Сега, когато си спомняше онзи ден, той съзнаваше, че паническата му съпротива отбеляза рязка промяна в отношенията с дядо му. Оттогава старият като че ли не изпитваше вече желание да го подлага на физически мъчения. Започна да се държи настрани, и се ограничаваше само да го ругае, но и тези ругатни все още можеха да докарат момчето до състояние на страх и безпомощност. Тогава беше мислил да избяга, но къде би могъл да отиде? „Вилхелмина Розен“ беше целият му свят, и той не беше убеден, че ще оцелее другаде. Постепенно, след като навърши двайсет години, започна да разбира, че има и други начини да спечели свободата си. Процесът беше бавен и мъчителен, но най-сетне той бе спечелил.

Но тази победа не му беше достатъчна. Той разбираше това още преди Хайнрих Холц да му разкаже своята история в онази бирария. Това, което му даде разказът на Холц, беше идеята как най-сетне да се върне към себе си. Беше му дал идея как да стане мъж.

Той взе едно от бурканчетата и го поразклати, наблюдавайки как съдържанието му изпълнява вътре зловещия си танц. Усмихна се и започна да разкопчава джинсите си.

Тадеуш Радецки беше прекалено умен, за да бъде обикновен шеф на банда. Беше си изградил напълно законна търговска империя — верига от видеотеки, която не само му осигуряваше значителен легален доход, за да поддържа нормални отношения с данъчните власти, но и осигуряваше достатъчно пролуки в счетоводните операции, така че през нея се изпираха доста сериозни суми. Ако някоя от конкурентните фирми се добереше до счетоводните книги на фирмата му, шефовете сигурно щяха да се удивят как е успял да се задържи с толкова високи наемни цени, а можеха дори да уволнят хората от собствените си отдели по маркетинг. Но нищо такова не би могло да се случи. Освен това Тадеуш много внимаваше всичко в неговия бизнес да бъде безукорно от гледна точка на закона. В неговите заемни пунктове никой не би могъл да открие порно и наркотици под тезгяха. Тези неща също бяха негова стока, но те не се продаваха в търговската верига на официалния му бизнес.

Днес следобед бе отишъл да провери как вървят нещата в централния магазин от веригата, на Курфюрстендам — там не само даваха касети под наем, но и ги продаваха. Искаше да види как изглежда магазинът, след като бе обновен по проект на един от най-прочутите специалисти по вътрешна архитектура, и остана наистина впечатлен. Интериорът се отличаваше с изчистени линии, меко осветление и малък бар в средата на залата — резултатът беше идеалната атмосфера, подканваща клиентите да прекарат тук доста време, да се поровят и да пазаруват.

След като обиколиха магазина, управителят го заведе в кабинета си, за да пийнат по чаша вино и да отпразнуват обновяването. Когато влязоха, по телевизията излъчваха новини. Репортерът стоеше на някаква улица, която Тадеуш разпозна веднага — беше Фризенщрасе в Кройцберг. Зад него се виждаше четириетажната сграда, където се помещаваше предварителният арест. Тадеуш не бе припарвал там по никакъв повод — познаваше улицата, защото на нея се намираше и една книжарница, откъдето си купуваше криминални романи.

Устата на репортера се отваряше и затваряше беззвучно, а смръщеното му лице говореше, че новината, която съобщава на зрителите, е от сериозно естество. Картината се смени, и сега на екрана се появиха кадри от любителски видеозапис, на който се виждаше как измъкват някакъв човек от паркирала кола и го водят към тежката сива врата на предварителния арест. От двете му страни вървяха униформени полицаи. Внезапно една жена се промъкна под бариерата, която спираше колите да влязат от улицата право в двора на ареста. Полицаите, които седяха на пост в будката на входа, не успяха да реагират — те тъкмо излизаха от будката, когато жената вече бе изтичала към арестувания и охраната, размахвайки нещо в ръка. Тя спря на няколко крачки зад арестувания и след миг на тила му разцъфна аленочервено петно, все едно някой го беше плиснал със сос за спагети. Двамата полицаи отскочиха встрани, а той се свлече на земята. Полицаите се проснаха по корем на земята, бледите им лица бяха обърнати към жената. Дори от такова разстояние се виждаше, че очите им са разширени от ужас.

Тадеуш се взираше в екрана, обзет от отвращение. Беше видял жертвата само за секунди, и то в профил. Но знаеше за кого става дума. Забеляза, че управителят на магазина му говори нещо, и откъсна очи от екрана.

— Извинете — каза той.

— Казах само, че ми се струва странно как престрелките в истинския живот далеч не изглеждат толкова драматично като онези във филмите, които продаваме.