Вал Макдърмид - Последно изкушение

Мартенс беше отбелязал, че не е зле да се поровят в професионалния му живот. Не можеше да си представи преподавател в университета, който да прибегне до убийството като средство за разрешаване на академичен спор, но при отсъствието на улики не би било зле да проверят, да не би да пропускат очевидното. Бил чувал, че в префинената атмосфера на академичното общество се разгаряли силни страсти, а пък и в сферата на висшето образование се срещали странни птици, особено сред психолозите.

Марейке премълча, за да не провокира още повече предразсъдъците, които хранеше шефът й към хората с висше образование. Въпреки че по отношение на съвременните изисквания към полицейската работа Мартенс беше подготвен не по-зле от останалите й колеги, той продължаваше да се придържа към някои от възгледите на старата школа, които помнеше от младини, а тя не искаше да усложнява допълнително и без това трудното разследване. Беше приела с бързо кимване задачата на своя екип — да проучат положението в университета. Почти сигурно беше, че ще е пълна загуба на време, а и не можеха да направят нищо през почивните дни, но тя щеше да се постарае работата да бъде свършена както трябва.

Хората на Том Бруке бяха започнали вече да разпитват съседите, но досега нямаха никакъв реален резултат. Никой не бе видял или чул каквото и да било, което биха могли да свържат по някакъв начин с убийството. Не беше такъв квартал, в който непозната кола би била забелязана веднага от съседите, а по такава оживена улица хората рядко забелязваха някой определен минувач. Който и да бе убиецът на Питер де Гроот, той се бе постарал да не привлича внимание.

През останалата част от деня Марейке ръководеше огледа на къщата на убития — опитваха се да намерят нещо, което да им помогне да си изяснят гротескната сцена, която се бе разиграла в кабинета на горния етаж. Но не намериха нищо. Все пак, тя беше отбелязала очебийната липса на няколко неща. Нямаше следа от някакъв бележник например, а Марейке бе сигурна, че човек като Де Гроот е отбелязвал някъде предстоящите си срещи. Дори накара един колега от техническия отдел да прерови компютъра му, за да провери дали не е регистрирал уговорките в електронен бележник, но и там не откриха нищо.

Но понякога отсъствието на един или друг предмет също можеше да бъде улика. Според Марейке липсата на бележник доказваше, че човекът, убил Де Гроот, не се бе озовал случайно в дома му. Сигурно е бил очакван, и затова се е постарал да заличи всички следи от съществуващата уговорка. Ако предположението й беше вярно, може би в друг подобен бележник в кабинета на Де Гроот в университета би се намерила същата записка. Тя си записа да провери, когато отиде там, и прати един от подчинените си да уреди да бъдат допуснати в университета на другия ден.

Най-сетне си призна, макар и с нежелание, че просто няма какво повече да прави. Подчинените й се бяха заели с досадното, рутинно прехвърляне на материали и сведения, които почти сигурно щяха да се окажат безполезни. Те нямаха нужда от нея. Ако искаше да бъде полезна за разследването, най-умно би било да се прибере у дома и да обмисли малкото, което бяха научили. Знаеше от опит, че сънят помага най-добре на търсенето на нови подходи.

Но Марейке знаеше, че сънят няма да дойде скоро. Наля си чаша вино и седна пред компютъра. Преди няколко месеца се беше абонирала за онлайн сайт за размяна на информация между хомосексуални полицейски служители. Не че в Холандия имаше някакъв проблем да бъде хомосексуална и полицейски служител, а и тя не обичаше да се държи като обитател на гето. Но понякога й беше от полза да общува с хора като нея, и чрез този сайт бе установила контакти с други полицейски служители, чиито възгледи подчертано хармонираха с нейните. Нещо повече, беше установила много близък контакт с една служителка на немската полиция. Петра Бекер беше следовател в берлинската криминална полиция и също като Марейке заемаше прекалено висок чин, за да общува свойски с подчинените си. Също както при нея, и предишните връзки на Петра се бяха разпаднали заради кариерата. Първоначално и двете се държаха предпазливо, излизаха от сайта в отделен чатрум, за да разговарят по-открито за мислите и преживяванията си. И двете съзнаваха, че си допадат, но и двете не прибързваха с настоявания за среща, за да не разрушат това, което толкова ценяха.

Затова бяха развили навика няколко вечери седмично да прекарват около час във виртуално общуване. Нямаха предварителна уговорка за тази вечер, но Марейке знаеше, че ако Петра е у дома и не спи, е влязла в общия чатрум на сайта и смяташе да я отдели от общия разговор.