Вал Макдърмид - Последно изкушение

Марейке потръпна.

— Господи! Ужасно е.

Де Врийс сви рамене.

— Това вече е по вашата част. Аз само разчитам това, което може да каже трупът. За щастие не ми се налага да имам вземане-даване с мозъка, който е родил такова нещо.

„Но на мен ми се налага — помисли Марейке. — А тъкмо този е особено отблъскващ“.

— Значи можем да пишем удавяне като причина за смъртта? — попита тя.

— Знаете, че не мога да бъда абсолютно категоричен на този етап. Но изглежда почти сигурно — Де Врийс отново се обърна към трупа и се зае с вътрешните органи.

„Удавяне — мислеше си тя. — Такъв начин на убийство, който не би хрумнал на човек в момент на афект. Който и да е извършил това, е планирал деянието си много внимателно. Дошъл е, снабден с всичко, от което се е нуждаел“. Ако това беше убийство, подтикнато от някаква емоция, то тази емоция бе наистина извънредно необичайна.

Карол затвори вратата на апартамента зад себе си, облегна се на нея и изрита обувките си. Постави едното си стъпало върху другото и се зае да масажира освободените си най-сетне пръсти. Беше прекарала деня, кръстосвайки пеш уличките на Стоук Нюингтън, Далстън и Хакни, като през цялото време се опитваше да наблюдава света около себе си през очите на престъпник. Гледната точка не беше много по-различна от тази на полицая. И престъпникът, и полицаят се опитваха да намерят възможни пътища за бягство, възможни обекти на евентуално престъпление, възможни пролуки в охраната. Но винаги досега тя беше играла ролята на ловеца. Сега трябваше да прецени от какво се нуждае дивечът.

Беше запаметила задните улички, пустеещите парцели, местата, годни за скривалище. Бе проверила кои кръчми имат задна врата, в кои закусвални човек с бързи реакции, който умее да си проправя път с лакти, би могъл да се добере до втория изход, беше набелязала такситата, карани от цигани, които чакаха малко встрани от главните улици, готови да потеглят незабавно, ако клиентът трябва да бяга. Беше проверила в кои задни дворове се минава лесно, защото това осигуряваше друг вариант за бягство. Беше прекарала три дни сред бензинови изпарения, застояли миризми на готвено и евтини парфюми, беше успяла да се облече така, че облеклото й да е характерно и за хората, които се надяваха да се измъкнат от този начин на живот, и за тези, които съзнаваха, че от тук нататък пътят им ще ги води все по-надолу. Беше се вслушвала в акценти от пет континента, беше проверила кои от минувачите привличаха вниманието на останалите, и кои минаваха незабелязани.

Всичко това далеч не беше достатъчно, но трябваше да се задоволи с толкова. Утре щеше да отдели време за доусъвършенстване на изпълнението, а след това настъпваше моментът за истинската работа.

Усещането беше подобно на това, което изпитваш, когато чоплиш коричка на рана. Беше едновременно приятно и мъчително, и неустоимо. Тадеуш седеше пред огромната полирана дъбова плоча, която служеше за писалище в домашния му кабинет, и прехвърляше снимки на Катерина. Имаше официални снимки; на една се виждаше как двамата пристигат на филмова премиера, а лъчезарната й красота кара фотографите да я мислят за някоя от по-младите и неизвестни звезди; на благотворителна вечеря — Катерина поставяше късче месо от омар в устата му; Катерина на официалното откриване на детската градина, за която бе събирала волни пожертвувания. Имаше и една поредица фотопортрети — той я бе убедил, че това е единственият подарък за рождения ден, който искаше да получи. Чувственото излъчване на всяка снимка показваше как и обективът на фотоапарата бе проявил слабост към нея.

После идваха десетки любителски снимки, които той й бе правил — някои заснети съвсем без подготовка, други старателно аранжирани. Катерина в Париж — беше я накарал да наклони глава така, че Айфеловата кула да се отрази в стъклата на тъмните й очила. Катерина в Прага, на драматичния фон на площад „Свети Вацлав“; Катерина, застанала на пазарния площад във Флоренция, търка муцуната на статуята на глигана — за късмет; Катерина, проснала се по бикини на шезлонга, единият й крак свит в коляното, чете някакво глупаво романче, купено някъде по летищата. Дори не можеше да си спомни дали тази снимка бе правена на Капри или на Кайманските острови. Кой знае защо се бе озовала сред снимките от Прага. Като че ли твърдението, че снимките съхраняват спомена, не отговаряше особено на истината.

Той все се канеше да подреди снимките в албуми, но докато тя беше жива, все не им оставаше време, а той постоянно попълваше архива с нови и нови кадри. Сега имаше повече от достатъчно свободно време и можеше да подрежда снимките на Катерина както си поиска. Тадеуш въздъхна и посегна към един от албумите с кожена подвързия, които бе купил миналата седмица на едро. Отвори нов плик със снимки и започна да се рови из тях — отделяше настрани снимките на пейзажи и архитектурни забележителности, вземаше най-добрите снимки на Катерина, и най-сетне постави трите най-хубави на първа страница. Прикрепи ги внимателно, после написа до тях с ясен почерк: „Катерина, Амстердам, първият уикенд, който прекарахме заедно“. Трябваше да провери за точната дата в дневника си — когато забеляза, че не я помни, се ядоса. Стори му се нередно, че и най-малката подробност не е запечатана в паметта му, като че ли не бе в състояние да окаже необходимата почит на Катерина.