Вал Макдърмид - Последно изкушение

После идваше другото удоволствие, което не бе успял да предвиди. Сега най-сетне можеше да покаже на онези долни уличници кой е господар. След като уби професора в Хайделберг, установи с удивление, докато се връщаше към кораба, че изпитва нужда да бъде с жена. Не повярва много на желанието, което по-рано го бе поставяло в толкова много унизителни ситуации, но си каза, че вече е нов човек, и че ще може да прави всичко, което си поиска.

Затова зави обратно към пристанищния квартал и качи една проститутка. Тя имаше стая, в която го заведе, а той плати допълнително, за да му разреши да я завърже за мръсното легло също както бе разпънал жертвата си — на собственото му бюро. Този път нямаше унизителни моменти. Беше твърд като скала, бърз и брутален, накара я да стене и да моли за още, но през цялото време не виждаше нея, а обезобразеното тяло, което бе оставил зад себе си. Чувстваше се като бог. Когато свърши, я развърза и я обърна по корем, за да отпразнува новооткритата си потентност. После си тръгна, след като й хвърли шепа монети с демонстративно презрение.

Докато шофираше обратно към кораба, бе изпаднал в неизпитван дотогава екстаз — не се беше чувствал така дори след като уби стария.

Това, което научи от Хайнрих Холц след погребението на дядо си, не повдигна завесата на мрака, покрила съзнанието му, нито пък му помогна да прости на стария. Понякога си задаваше въпроса дали изобщо е способен на прошка; толкова много реакции, които другите хора считаха за естествени, бяха изтръгнати от него със сила. Ако, разбира се, изобщо бяха съществували някога в душата му.

Това, което бе разбрал, бе кого може да използва, за да си създаде нова колекция от спомени, която да му носи светлина и радост. Дълго време бе размишлявал по какъв начин можеше да принуди мъчителите да си платят. Пътят към спасението се откри пред него след ужасното унижение, на което го подложи една унгарска проститутка. Не за първи път му се присмиваха, но за първи път някой говореше с него точно както дядо му навремето. Погълна го мрачен шемет, той не чувстваше нищо, освен неутолима ярост. За миг ръцете му се стегнаха около шията и, лицето й стана мораво, езикът й изскочи като на фигурите по средновековните водоливници. Но в този момент, в който буквално държеше живота й в ръцете си, разбра, че не иска да убие нея.

Бе се свлякъл от нея, задъхан и потен, но със съвсем прояснено съзнание. Беше стъпил на своя нов път. Излезе, залитайки, в нощта. Беше вече нов човек. Имаше мисия.

Манфред пристигна с димяща чаша кафе и наруши удоволствието от спомените за отминали преживявания. Но той не му се разсърди за прекъсването. Време беше да се върне към действителността. Цяла сутрин бе оставил кораба на автопилот, а това не беше подходящо за тази отсечка от реката, в която навлизаха. Претовареният трафик във водите около Ротердам криеше смъртоносни капани за невнимателния шкипер. Докато Маас влачеше води през широките си завои към множеството канали, а от там към доковете и кейовете, наоколо гъмжеше от моторници, влекачи, и други корабчета. Много често някой изскачаше безгрижно иззад ъгъла, при това с убийствена скорост. Цялото му внимание трябваше да бъде съсредоточено в екрана на радара и водите около кораба. Горе, на носа, Гюнтер също наблюдаваше водата — втори чифт очи трябваше да следи какво има пред кораба, там, докъдето погледът на шкипера не стигаше.

Засега се налагаше да се съсредоточи, за да закара кораба на сигурно място в пристанището. Корабът беше най-важен; без него той беше загубен; мисията му би се провалила. Освен това беше горд с шкиперските си умения. Нямаше намерение да става прицел за насмешките на зяпльовците по доковете.

По-късно щеше да има достатъчно време да се отдаде на насладите си, да пропъди мрака и да отвори път на светлината. Докато останалите разтоварваха, той можеше да се върне към спомените си. А може би и да почне да съставя нови планове, за да прибави нови картини в съкровищницата си.

Капитан Марейке ван Хаселт сбръчка нос. Да не се притесняваш от вида на мъртъвци беше едно; но да издържиш на миризмите и гледките, свързани с една аутопсия, изискваше много по-голяма мобилизация. Първоначално беше поносимо. Нямаше нищо смущаващо във вземането на мерки, свалянето на различните пластмасови покрития, вземането на проба изпод ноктите — коментарът на патолога Вим де Врийс се записваше методично на видеокасета. Но тя знаеше какво предстои, а то не беше препоръчително за хора със слаби нерви.