Вал Макдърмид - Последно изкушение

Име: Питер де Гроот

Сеанс №: 1

Коментар: Неспособността на вълнение е силно изразена у пациента. Проявява нежелание за общуване и обезпокоително високо ниво на пасивност. Независимо от това има високо мнение за собствените си способности. Единствената тема, на която е склонен да разговаря, е собственото му интелектуално превъзходство. Изградил си е грандиозна представа за собствената си личност.

Поведението му не е оправдано от реалните му постижения, които могат по-скоро да бъдат определени като посредствени. Независимо от това представата за собствените му способности е поддържана от група колеги, които по неясни причини демонстрират нежелание да поставят под въпрос образа, който сам си е създал. Той цитира това тяхно нежелание като доказателство, че те подкрепят неговата представа за мястото му в обществото.

Пациентът не може да осъзнае състоянието си.

Препоръчителна терапия: Начало на лечение с промяна на физиологичното състояние.

Натовареният кораб пореше вълните на Рейн надолу към Ротердам. Лъскавият като стъкло килватер почти не се променяше, докато кафеникавата река ставаше все по-широка, долното течение на Рейн незабележимо преминаваше в Лек, а от там в още по-широкото русло на Нюве Маас. През по-голямата част от сутринта той не бе забелязал нито една от нижещите се покрай него картини. Минаваха през малки, но богати градчета, всяко със своята смесица от високи градски домове, ъгловати индустриални постройки и църковни камбанарии, които сякаш пронизваха ниското сиво небе, но той не би могъл да опише нито едно от тях — освен по памет, от някое предишно пътуване. Не бе видял нито обраслите с трева диги, които препречваха гледката към обширните равни земи, нито пък как елегантните дъги на мостовете, по които минаваха шосета и железопътни линии, начупваха речния пейзаж.

Картините, които виждаше той, бяха много различни. Виждаше как Питер де Гроот се бе свлякъл на пода, след като той го бе ударил по тила с палката, която си бе направил сам — беше зашил здраво меката кожа, а после я бе натъпкал със сачми за стрелба по птици. Не можеше да си представи как самият той би сторил това, което направи Де Гроот — да се довери на непознат, и то дотолкова, че да се обърне с гръб към него пет минути, след като го бе видял за първи път. Който проявяваше такава небрежност към собствената си безопасност, заслужаваше всичко, което можеше да му се случи.

Имаше още по-вълнуващи картини. Виждаше паниката в очите на онова безсърдечно копеле, когато дойде на себе си и разбра, че лежи гол, завързан за собственото си бюро. Колкото и да бе странно, ужасът му като че ли намаля, когато шкиперът проговори.

— Ти ще умреш — бе казал той. — Ще умреш, защото го заслужаваш. Мислеше, че можеш да си играеш на Господ. Е, сега ще видиш какво става, когато някой друг реши да се направи на Господ и да си поиграе с теб. Прекалено дълго унищожаваш мозъците на хората, сега е твой ред да бъдеш унищожен. Мога да те убия бързо, а повярвай ми, в твой интерес е да не те убивам бавно. Но ако започнеш да крещиш, като ти отвържа устата, ще ти причиня такава болка, че ще се молиш да умреш.

Реакцията на Де Гроот го изненада. Човекът, който бе негова първа жертва, се беше борил, беше отказал да приеме, че съпротивата е безсмислена. Това му се струваше естествена реакция. Подразни го, защото му пречеше да си върши работата, но предизвика уважението му. Един истински мъж би трябвало да се държи именно така.

Но не и професорът от Лайден. Той се държа съвсем различно. Като че ли веднага разбра, че човекът, който се взираше в него отгоре, отдавна е изгубил способността да възприема всякакви аргументи, които той би могъл да изтъкне в своя защита. Беше се предал още тогава, очите му бяха помътнели от съзнанието, че е загубен.

Той бе извадил предпазливо кърпата от устата му. Психологът дори не се опита да умолява. В този миг той изпита ужасяваща близост с жертвата си. Не знаеше какво се бе случило в живота на този човек, че да породи у него такава способност на примирение, но откри у него отзвук от собственото си заучено поведение, и заради това Де Гроот му стана още по-омразен.

— Много разумно решение — отбеляза той мрачно и се обърна, за да прикрие объркването си.

Не обичаше да си припомня този момент.

Следваха още прекрасни образи. Мъчително повдигащият се гръден кош, конвулсивното потръпване на тялото, което се бореше да не потъва във вечността. Колкото по-често се връщаше към тези новопридобити спомени, толкова по-добре започваше да се чувства. Не си спомняше нещо друго да го е карало да се чувства толкова приятно оживен.