Вал Макдърмид - Последно изкушение

— Да. Нямаме много време. Трябва да започнеш да репетираш ролята си още сега.

Преди Карол да успее да отговори, се чу звук от превъртане на ключ в ключалката. Двамата се обърнаха рязко към входната врата, с лица, изопнати от изненада. Вратата се отвори и на прага застана стройна жена някъде към четиридесетте. Извади ключа от ключалката и им се усмихна, но топлината на усмивката не се отрази в очите й.

— Здравей, ти трябва да си Карол — каза Френсиз, затвори вратата зад себе си, натъпка връзката ключове в джоба си и подаде ръка. Очите й оглеждаха Карол от глава до пети. Късата пола я накара да повдигне леко вежди.

Карол стисна механично подадената й ръка.

— Карол, това е Френсиз — измънка Тони.

— Защо стърчите в антрето? — попита Френсиз.

— Тъкмо отивахме да сварим още кафе — каза Тони и се мушна в кухнята.

— Съжалявам, че ви прекъснах — каза Френсиз и върна с жест Карол в дневната. — Наистина стана много глупаво. Но се оказа, че съм оставила тук една купчина тетрадки, които проверявах снощи. А тази сутрин толкова бързах, че съм ги забравила. А наистина трябва да върна есетата утре.

„Да бе“, отбеляза Карол цинично наум, наблюдавайки Френсиз, която взе куп тетрадки, поставени някъде зад дивана.

— Исках само да прескоча до тук и да ги взема. Но щом правите почивка и пиете кафе, може и аз да изпия едно. — Френсиз се обърна и впери острия си поглед в Карол. — Стига да не преча.

— Наистина тъкмо бяхме спрели да работим — каза сухо Карол. Съзнаваше, че е редно да каже нещо в смисъл колко се радва да се запознае с Френсиз, но макар скоро да й предстоеше да приеме чужда самоличност, не й беше приятно да лъже при нормални социални контакти.

— Тони? — подвикна Френсиз. — Ще остана да пия кафе с вас, ако нямаш нищо против.

— Чудесно — беше отговорът от кухнята. Карол отбеляза с удовлетворение, че той е точно толкова възторжен, колкото и тя самата.

— Представях си те по-различна — каза Френсиз. Гласът й преливаше от ледено пренебрежение.

Карол се почувства отново на четиринайсет години, когато вечно си патеше от сарказма на учителката по математика.

— Повечето хора нямат реална представа как изглежда един цивилен полицай. Искам да кажа, всички сме ходили на училище и знаем какво можем да очакваме от един учител. Но иначе хората черпят представите си за служителите на криминалната полиция от детективските сериали.

— Аз рядко гледам телевизия — възрази Френсиз. — Но съдейки по това, което съм чувала от Тони, очаквах да видя по… като че ли по-зряла жена. А пък ти приличаш по-скоро на някоя от моите ученички от последния клас на гимназията, отколкото на старши офицер от полицията.

По-нататъшният словесен дуел бе спестен на Карол, защото Тони се появи в дневната. Поседяха двайсетина минути на общи приказки, после Френсиз си взе тетрадките и си тръгна. Когато я изпрати, Тони се върни, поклащайки разкаяно шава.

— Извинявай — каза той.

— Не я виня — отвърна Карол. — Добре все пак, че не ни завари да ми показваш хубавата гледка от прозореца на спалнята.

Целта на забележката бе да предизвика смях, но Тони само пъхна ръце дълбоко в джобовете на панталона и загледа упорито килима.

— Ще продължаваме ли? — попита той след малко.

През остатъка от вечерта разработваха различни роли, не спряха дори, за да вечерят. Работата изискваше цялата концентрация, на която Карол бе способна. Когато дойде таксито, за да я откара обратно в хотела, тя бе напълно изтощена от постоянното напрягане на въображението, съчетано с насилствено пропъждане на всякакви емоционални пристъпи. Сбогуваха се на прага на къщата, прегърнаха се неловко и устните му докоснаха меката кожа под ухото й. Тогава Карол едва не избухна в сълзи, но устоя. Когато най-сетне влезе в хотела, изпитваше само чувство на празнота.

Сега, когато седеше до прозореца и се взираше в морето, Карол си позволи да даде воля на гнева си. Той не бе насочен към Тони; не можеше да отрече, че той никога не й бе обещавал нещо, което не бе в състояние да изпълни. Гневът й бе насочен изцяло към нея самата. Нямаше кого другите да вини за мъката, която изгаряше сърцето й.

Знаеше, че за нея има две възможности. Можеше да остави гнева да бълбука бавно в нея, докато отрови цялата й психика. Другият вариант бе да тегли окончателно черта под миналото и да ползва енергията на гнева, за да успее да се оттласне напред в бъдещето. Знаеше какво би избрала, но не беше убедена, че ще успее да го направи.