Вал Макдърмид - Последно изкушение

Карол се беше появила отново. Този път се движеше целеустремено към тежките врати от стъкло и хром на „Дамокъл“. Морган смени картината на дисплея и на монитора се появи картина от вътрешността на заведението. Натисна още веднъж копчето на мишката и екранът се раздели на две. В едната част имаше цялостна картина на интериора, а на втората се виждаше в близък план някакъв мъж, който седеше на една от масичките в дъното и четеше. Видяха как Карол влезе и се упъти към бара. Избра столче, по-близо до дъното на помещението, недалеч от човека, с който бе инструктирана да се свърже. Но не се опита да привлече вниманието му. Каза нещо на бармана, който й наля минерална вода.

— Жалко, че не можахме да направим аудиовръзка — каза Съртийс.

— Има прекалено много паразитни шумове — отвърна Торсън. — Опитахме с микрофон под масата, но мраморът изолира почти изцяло звука.

Карол бръкна в чантата си и извади пакет цигари. Извади една и я захапа.

— Доколкото знам, тя не пуши — отбеляза Торсън.

— Така е — Морган загледа намръщено екрана. — Какво ли е намислила?

Карол разигра цяла сцена, започна да рови из чантата си и направи гримаса на раздразнение. Огледа се и очите й сякаш случайно се спряха на мъжа край ъгловата масичка. Тя се смъкна от столчето, оставяйки чантата си на бара, и тръгна към него. Наведе се и след малко се изправи със запалена цигара между пръстите.

— Доста дълго време пали тази цигара — каза подозрително Морган. — Не действа по сценарий.

— Браво на нея — каза тихо Торсън, докато Карол се връщаше към бара. Тя започна да отпива от чашата и да си играе с цигарата, като я загаси, преди да е изгоряла дори до половината. После за секунди се смъкна отново от столчето, този път с чанта в ръка, и се упъти към тоалетната. Докато отваряше вратата, мъжът от ъгловата маса също скочи, остави списанието и я последва.

— О, по дяволите — каза Морган. — Има ли там друг изход?

Съртийс сви рамене.

— Нямам представа. Мери се занимаваше с оглед на мястото.

Торсън се изчерви.

— Има авариен изход за случай на пожар. Но е с аларма…

Още докато говореше, зави сирената на алармената инсталация. В същия момент до ушите им долетя адски шум.

Карол тичаше по тесния проход зад високите сгради. Не й беше необходимо да поглежда зад рамо, за да се убеди, че мъжът, с когото трябваше да се свърже, е зад нея — чуваше тежките му стъпки, които с всеки момент скъсяваха разстоянието между тях. Излязоха на тясна странична уличка, пълна с хора, които се връщаха на работа след обяд. Карол забави стъпка, така че вече не тичаше, а вървеше бързо. Мъжът се изравни с нея.

— Майната му — каза той. — Какво се опитваш да направиш, да ме убиеш ли?

— Видях един от отдела за борба с наркотиците — седеше в някаква кола пред бара — каза тя, без да излиза от ролята си. — Той и щурмоваците му прибраха едно приятелче преди два месеца. Но тогава не успяха да докопат нищо, и нямам намерение да им бутна нещо сега. — Наблизо зави полицейска сирена. — Трябва да се махнем от улицата.

— Моторът ми е на Грийк Стрийт — каза той.

— Може да са го засекли вече — каза нетърпеливо Карол. Шмугна се между спрелите заради задръстването коли и затича към една невзрачна кръчма на ъгъла. Отвори вратите и влезе. Вътре беше още пълно с хора, които не бяха приключили с обеда. Карол започна да си проправя път към дъното на помещението, след като се увери, че мъжът продължава да я следва. Успяха да се мушнат в един ъгъл между бара и стената. Карол държеше ръка в чантата си.

— В теб ли са парите?

Неговата ръка беше в джоба на якето. Когато я извади, в нея държеше плик, сгънат до размерите на двайсетпаундова банкнота, дебел като телефонния справочник на Лондон. И двамата държаха ръцете си ниско, а тялото му ги скриваше от любопитни погледи. Карол му подаде наркотика и взе парите.

— Радвам се, че свършихме работа — каза тя тихо и се промуши покрай него. Огледа се, видя къде е дамската тоалетна, проправи си път към нея и се мушна в една от кабинките. Седна на тоалетната чиния, отпуснала глава в ръце. Трепереше цялата. Каква, по дяволите, беше истинската задача, за която я готвеха, след като това беше тяхната представа за упражнение?

Постепенно успя да възстанови нормалното си дишане и нормалния ритъм на сърдечната си дейност. Изправи се и се замисли дали има смисъл да се опитва да промени отново външния си вид. Свали клина и сложи отново полата, после, нахлупи ниско бейзболната шапка. Защо пък да не опита? Оставаше само да се добере жива и здрава обратно до Стоук Нюингтън. Каза си мрачно, че би трябвало да се справи.