Вал Макдърмид - Последно изкушение

Тони си мислеше, че никога през живота си не е мръзнал така. Достатъчно зле се беше чувствал в багажника на колата, но той поне беше облицован с мокет. Нямаше никаква представа къде се намира сега, но лежеше на каменен или циментов под. Преди известно време беше започнал да трепери неудържимо, но сега вече тялото му не можеше да издържи и на това усилие. Мускулите му бяха болезнено сгърчени и при всяко вдишване счупените му ребра се опираха болезнено едно в друго. Така ли се бяха чувствали децата в замъка Хохенщайн? Изоставени, самотни, премръзнали, изтерзани от болка, в очакване на смъртта?

Въпреки всичко, физическото страдание беше изместено от постоянния психически тормоз. Той не можеше да разбере как бе станало така, че Радецки го откри в Кобленц, и как го беше разпознал. Беше си помислил, че е много умен, като му поднесе първата измислица, която му мина през ум. А единственото, което постигна, беше да изложи Карол на още по-голяма опасност.

Най-лошата страна на таланта му да проследява начина, по който разсъждаваха другите, беше това, че отдавна не хранеше илюзии относно страданията, които едно човешко същество бе в състояние да причини на друго. Някой не толкова проницателен човек може би нямаше да долови подтекста в поведението на Радецки — той беше решил безусловно да спи с Карол. Тони беше убеден, че това никога няма да се случи по взаимно съгласие; затова знаеше, че Карол ще бъде изнасилена именно поради жалките му опити да я спаси.

Беше се наслушал на твърдения, че изнасилването не е най-лошото, което може да се случи на една жена, но така и не успя да ги намери за убедителни. При жена като Карол, чието усещане за идентичност се основаваше предимно на убеждението, че е силна и практически неуязвима, изнасилването можеше да доведе до хаос в психиката. Можеше дори да доведе до дезинтеграция на личността. Щяха да й останат само отломки от живота, който бе считала за личен и неприкосновен. Преживяното щеше да подкопае всичко, което бе мислила, че знае за себе си.

А той не само бе допуснал това да й се случи — беше станал причина за нещастието й. Ако беше мълчал, положението нямаше да бъде толкова лошо, колкото бе сега. Дори ако беше признал цялата истина, шансовете й да оцелее щяха да са може би по-големи.

„Хайде, стига!“, упрекна го вътрешният му глас. „Стига си чоплил все едно и също. Придаваш си важност, като се отдаваш на чувството си за вина. В мига, в който Радецки реши, че Карол е участница в тайна полицейска операция, на която е станала жертва неговата приятелка, участта й беше решена. Спри да се самосъжаляваш и започни да мислиш.“

Лошото беше там, че при сегашното му положение никакво мислене нямаше да помогне. Също като онези деца, чиято съдба беше решена и ги бе следвала неотклонно от мига, когато бяха прекрачили прага на мрачната крепост, той беше напълно безпомощен. Беше завързан, със запушена уста, увит във вмирисани платнища, тялото му беше прекалено обезсилено, за да окаже каквато и да било съпротива. Щеше да умре тук — по една или друга причина. Или Радецки щеше да се върне и да го убие, или чисто и просто щяха да го оставят да умре от бавна и мъчителна смърт. И всичко това, защото някакво копеле, болно от мегаломания, беше поставило Карол в центъра на някаква тайна операция.

Защото, колкото и да бе странно, той не се съмняваше, че Радецки е достигнал до истината. Това беше единственото смислено обяснение на странното съвпадение с приликата между Катерина и Карол. От самото начало му беше трудно да повярва, че Морган и неговите хора са се натъкнали съвсем случайно на Карол след смъртта на Катерина. Но от друга страна беше по-лесно да приемеш мисълта за някаква странна игра на съдбата, отколкото да си представиш безогледната жестокост, с която една невинна жена е била убита, само за да се заложи капан на нейния любовник.

Разбира се, всичко е било планирано така, че да може да бъде отречено. Ако Карол оживееше, за което шансът тъкмо сега беше не повече от петдесет процента, никой никога нямаше да признае начина, по който бе подведена от собствените си колеги. Разбира се, щяха да купят мълчанието й с всичко, каквото си пожелаеше в професионално отношение, но смъртта на Катерина винаги щеше да я кара да се чувства виновна. Всеки път, когато се погледнеше в огледалото, щеше да си припомня, че едно генетично съвпадение бе струвало живота на друга жена.

Както и да завършеше тази нощ за Карол, той беше сигурен, че душата й няма да остане невредима. И макар да знаеше, че за него би било непоносимо да наблюдава съсипването на психиката й, страдаше, че не може да бъде до нея, за да й предложи малкото помощ, на която бе способен. Не беше склонен да се отдава на съжаления и вярваше, че всеки избор на всеки човек е единствено възможният на конкретния етап от неговия живот. Но сега, когато знаеше, че ще умре, осъзна, че съжалението има някаква стойност. Разкаянието за стореното и съжалението за нестореното можеха да предизвикат промени в бъдещето.