Вал Макдърмид - Последно изкушение

Но това беше ясно единствено на хората, които знаеха, че пред тях няма бъдеще.

Когато излезе от охраняваната квартира, Петра беше изпълнена с чувство на дълбоко задоволство.

Майката и дъщерята бяха напълно щастливи след вълнуващата си среща, а Марлене се държеше така, сякаш Петра беше най-добрата й приятелка. За първи път тя доброволно й даде сведения, от които стана ясно, че е далеч неосведомена за делата на Дарко Красич, отколкото бе подозирала Петра.

— Бащата на Таня работеше за Радецки и Красич — призна тя. — Брат му работи в корабна агенция, а Руди беше посредникът, който им помагаше да организират транспорта си, когато започнаха.

— Къде е Руди сега?

— Изпратиха го за храна на рибите. Преди две години тялото му беше извадено от Шпрее. Казаха, че било нещастен случай. Бил пиян, подхлъзнал се и паднал. Но аз никога не съм била убедена в това. Радецки и Красич не обичат някой да им знае спатиите.

Това беше нова линия, по която можеше да тръгне следствието, но можеше да почака до утре. Изтощена, Петра вървеше към колата. Извади мобилния си телефон и го включи отново. Докато беше в квартирата, го бе изключила, защото не искаше да я прекъсват, докато разговаряше с Марлене. В момента, в който го включи, телефонът иззвъня. Имаше съобщение. Тя отвори гласовата поща, за да го чуе. Първоначално не можа да разбере думите — разпозна гласа на Карол, само защото тя говореше на английски. Прослуша съобщението наново, затиснала с пръст другото си ухо, за да изолира шума от уличното движение.

Този път разбра ясно думите — бяха недвусмислени, както и отчаянието в гласа на Карол. Какво, по дяволите, се беше случило? Тя претича последните метри до колата си и я подкара към апартамента на Карол със скорост, приемлива само за пътна полиция в акция. Остави колата на място, където имаха право да паркират само инвалиди, прекоси тичешком улицата и влезе в жилищната сграда, като бъркаше в чантата си за втората връзка ключове от апартамента. Тъкмо се канеше да пъхне ключа в ключалката, когато я обзе съмнение. Ами ако това беше клопка? Ако Красич или Радецки бяха принудили Карол да й се обади?

Тя пропъди тази мисъл. Карол не би изложила колега на такава опасност. Ако я бяха принудили, щеше да намери начин да скрие в думите си предупреждение. Петра отключи вратата и влезе в жилището.

Вътре цареше пълна тишина, но още от антрето се виждаше трепкащата светлина от телевизионния екран. Тогава обонянието й долови миризма на секс и кръв и тя се закова на място.

После подвикна:

— Карол?

Никакъв отговор. Петра бръкна във вътрешния джоб на чантата, където носеше стандартния си „Валтер РРК“. Измъкна предпазливо оръжието и освободи предпазителя. Пусна внимателно чантата на пода и стисна пистолета с две ръце. После започна да пристъпва бавно, сантиметър по сантиметър, към вратата на дневната, като внимаваше да е с гръб към стената.

Пристъпи бързо в дневната, готова за стрелба. Това, което видя, беше много по-лошо от всичко, което си бе представяла. Карол лежеше сгърчена, в неподвижна купчина. Ръцете и краката й бяха завързани с кожени колани. Лицето й беше набраздено от кръв, слюнка и сълзи. Носът й беше подут и изкривен под неестествен ъгъл. Очите й бяха подпухнали и насинени. По бедрата й имаше следи от стекла се кръв и изпражнения. Нямаше никакво съмнение какво се бе случило.

— Господи — простена Петра. Пъхна пистолета в колана на панталона си и прекоси бързо стаята. Докато търсеше трескаво пулс по шията на Карол, в очите й избиха сълзи от гняв. Когато пръстите й най-сетне доловиха бавните удари на кръвта в каротидната артерия, тя залитна от облекчение.

Какво трябваше да направи първо? Изтича до кухнята и започна трескаво да отваря всички чекмеджета. Търсеше остър нож. После взе една кърпа за съдове и я намокри със студена вода от чешмата.

Сряза внимателно коланите и освободи китките и глезените на Карол. Като видя дълбоките следи, които останаха по тях, започна да ругае. Ръцете на Карол паднаха като отсечени от двете страни на тялото й и от устните й се отрони стон. Петра седна на пода зад нея и я повдигна малко, за да й бъде по-удобно, като внимателно я подпря с ръце. После започна да бърше лицето й с мократа кърпа, без да престава да повтаря.

— Аз съм, Карол, Петра. Тук съм, ще ти помогна.

След минута подутите клепачи на Карол трепнаха и между тях са образува едва забележим процеп.

— Петра? — прошепна тя.

— Тук съм, Карол. Вече си в безопасност.