Вал Макдърмид - Последно изкушение

— Добре — каза той. — Но трябва да действаме бързо и чисто. В полунощ трябва вече да сме на път.

— Не се безпокой, ще бъдем.

Красич намали, защото наближаваха бариерата пред паркинга на телевизията. Искрено се надяваше последното изказване да не се запомни като прочути последни думи.

Накрая тя се беше престорила, че припада. Това не й струва особено усилие, защото и без друго едва се държеше в съзнание. Чуваше го как се движи из спалнята, как се облича, после чу стъпките му, докато отиваше към антрето и най-сетне, с огромно облекчение, хлопването на външната врата.

Едва тогава си позволи да се разплаче. Горещи и тежки, сълзите се стичаха изпод клепачите й, надолу по слепоочията, и се смесваха с потта, слепила кичурите коса около тях. Той не можа да я види разплакана. Не беше кой знае каква победа, но и това й стигаше, за да не се чувства напълно унищожена.

Всъщност точно в този момент не изпитваше почти нищо. Имаше чувството, че след като нахлу в тялото й, Радецки го остави лишено от съдържание. Физическата болка й помагаше. Това беше нещо, върху което можеше да съсредоточи съзнанието си. Пребитото, насилено по всички възможни начини тяло й създаваше достатъчно проблеми.

Но дори в замайването, причинено от болките и скръбта, и от надделяващото над всичко останало чувство на унижение, Карол съзнаваше, че не може да си позволи да бездейства. Той щеше да убие Тони. Вероятно вече беше късно да го спре, но беше длъжна да направи всичко възможно.

Отново се опита да освободи ръцете си. Беше безнадеждно. Не знаеше с какво я е вързал, но беше нещо абсолютно неподатливо. Понечи да раздвижи краката си и разбра, че и те са завързани. Отчаян хлип се надигна в гърлото й. Трябваше да успее по някакъв начин.

Карол заби здраво пети в леглото и се сгърчи, когато нови болки започнаха да се надигат на вълни от корема й и да обхващат цялото й тяло. Постепенно, мъчително, сантиметър по сантиметър, успя да се довлече до долната част на леглото. Плъзна се малко по-напред и успя да спусне завързаните си крака на пода. Мускулите й се гърчеха от болка, докато се изправяше с усилие, за да седне. Успя и се отпусна задъхана.

После, много внимателно, опита да се изправи. При първия опит коленете й затрепериха и тя рухна обратно на леглото. В гърлото й се надигна стомашен сок и тя го изплю. Слюнките се стичаха по гърдите й, но на нея й беше все едно. При втория опит се справи по-добре. Залиташе като разлюляна от вятъра тръстика, но стоеше права.

Стоеше, но нямаше как да се придвижи напред. Не можеше да скача със завързани крака — това беше също толкова невъзможно, колкото и да докосне тавана с вързаните си ръце. Нямаше друг изход, трябваше да се търкаля. Почти плачейки от отчаяние, тя се отпусна на пода. С търкаляне и гърчене се добра до дневната, като се блъскаше болезнено в рамките на вратите. Разстоянието до бюрото, където беше телефонът, й се стори невъзможно за преодоляване, но трябваше да опита да се добере до него. Крепеше я единствено съзнанието, че животът на Тони може би зависеше от малкото сили, които й бяха останали. Не можеше да си позволи точно сега да мисли за това, което й се беше случило; имаше много по-важни неща.

Замаяна от тревога, тя успя да се претърколи през стаята и се блъсна в бюрото. Изви се така, че захапа със зъби телефонния кабел, отдръпна рязко главата си назад и слушалката падна на няколко стъпки от нея. През подутите си от плач и удари клепачи тя се взря с усилие в бутоните. Бе запомнила наизуст номера на Петра — имаше чувството, че това е станало в някакъв отминал живот и се молеше да може да си го припомни сега.

Цифра по цифра Карол натискаше бутоните с брадичка. Надяваше се да действа достатъчно бързо, защото електронната наборна система щеше да прекъсне набирането при такива големи интервали между цифрите. Най-сетне успя и измести малко главата си, така че я притисна към слушалката. Чу благословения сигнал на свободна линия. Прозвъняванията прекъснаха, чу се електронен сигнал и се включи секретар. Гласът на Петра каза весело нещо на немски, после отново изписука електронният сигнал.

Карол се опита да проговори, но само изграчи. Изкашля се болезнено и опита пак.

— Петра, аз съм, Карол. Имам нужда от теб — веднага. Ела в апартамента. Моля.

Не можа да говори повече. С последните капки енергия, които й бяха останали, прекъсна разговора, като се претърколи върху слушалката.

Успяла да свърши това, което беше необходимо, Карол най-сетне си позволи да изпадне в безсъзнание.