Вал Макдърмид - Последно изкушение

Карол започваше да се плаши. Не беше предвидила такава ситуация в своя сценарий. До този момент владееше положението, но сега започваше да губи контрол.

— Таджо, почакай — изохка тя.

— Защо? — попита той. — Снощи ме желаеше не по-малко, отколкото те исках аз. Знам го, почувствах го. Защо да чакаме тогава?

— Не съм подготвена за това — каза тя и се опита да се измъкне от ръцете му. Но той я държеше здраво, силните му ръце се бяха сключили около тялото й.

— Напротив — каза той нежно. — Не исках да те плаша.

После вдигна ръка към тила й. Дългите му пръсти започнаха да я милват нежно.

Въпреки себе си Карол не можеше да потисне животинската наслада, която изпитваше от допира на тялото му. Не можеше да избегне възбудата от съзнанието, че е предизвикала такава страст. Но не биваше да си позволи да се поддава. Напомняше си, че е полицай, че цялата операция щеше да пропадне, ако се съгласеше да спи с него. Освен това нямаше намерение да прави нещо, за което после щеше да се срамува пред Тони.

— Не съм уплашена — каза тя. — Просто не съм сигурна дали го искам.

— Ще те убедя — каза той, избутвайки я полека към дневната.

Ръцете му се плъзнаха надолу по гърба й.

Карол се възползва от възможността и успя да се измъкне от ръцете му. Отстъпи бързо назад и настоя:

— Много е внезапно.

Тадеуш я гледаше диво изпод разбърканите кичури на косата си. „Господи, колко е хубав!“, каза си тя неволно и самата мисъл й се стори като предателство.

— Моля те, Каролайн — каза той с прекъсващ глас. — Знам, че ме желаеш. Снощи и двамата искахме едно и също. А ако ти не вярваш на себе си дотолкова, че не смееш да се любиш с мен, въпреки че го искаш, защо трябва да ти се доверявам в общата ни работа? Какво толкова има? Ние сме зрели хора. Аз съм луд по теб и ти си луда по мен. Друго би било, ако някой от нас имаше някаква връзка, но не е така, нали. Не съществува проблем с изневяра. Ние сме просто мъж и жена, които умират от желание един за друг.

„Какъв ли е правилният отговор на това?“ Карол търсеше отчаяно някакъв аргумент, който би му прозвучал смислено, който би съхранил деловите им отношения, без да я принуди да се подаде на желанието му.

— Не мога да ти обясня сега — каза тя. — Наистина ми трябва малко време, това е всичко.

Той пристъпи напред и тя направи няколко крачки назад.

— Моля те, Таджо — Карол опита въздействието на най-очарователната си усмивка.

Той продължаваше да върви напред и скоро тя установи, че вече няма накъде да отстъпва. Беше отново в прегръдките му, притисната към стената. Той започна отново да я целува, тежестта на тялото му я приковаваше към стената. Ръцете му галеха гърдите й, пръстите му притискаха нежно зърната им. Тя почувства как те се втвърдяват въпреки волята й.

— Виждаш ли? — попита той задъхано. — Тялото ти знае отговора по-добре от теб.

Карол събра цялата си сила и го отблъсна. Успя да го изненада и се измъкна отново от ръцете му. Изтича встрани и застана в средата на стаята.

— Сега наистина не е моментът, Таджо.

Той се обърна към нея. По лицето му вече нямаше и следа от нежност. Очите му потъмняха, веждите му се свиха.

— Моментът никога няма да настъпи, нали, Карол?

Той произнесе името й с глас, който звучеше като ръмжене.

До този момент тя не се бе почувствала истински застрашена. До сега го бе приемала само като прекалено настоятелен обожател, разчитала беше на вроденото му кавалерство, смяташе, че ще успее да се защити. Но тази единствена дума разби илюзиите й. Имаше чувството, че я е ударил. Той знаеше истинското и име. Положи усилие да запази привидно спокойствие, но очите й се разтвориха широко от ужас.

— Точно така, знам коя си — каза той и пристъпи отново към нея.

Тя се опита да избяга, но широките й панталони се закачиха в един стол и я забавиха достатъчно, за да може той да я сграбчи за китката.

— Разбира се, че знаеш коя съм — тя се опитваше да говори спокойно. — Нали си направил проверка.

— Проверих коя е Каролайн Джексън — каза той. Тихият му глас я плашеше. — Но междувременно знам коя е и Карол Джордан.

Тя разбра, че вече е късно да блъфира. Нямаше какво повече да каже. От тук нататък единственото й оръжие беше мълчанието. Улови погледа му и го задържа. Опитваше се да се държи невъзмутимо и предизвикателно.

— Скъпоценният ти приятел се раздрънка, Карол. Доктор Хил се постара да ме залъже, да ме убеди, че вече не си ченге, че си предала своите и си минала на страната на престъпниците. Но ако това беше вярно, ти не би имала нищо против да спиш с мен, нали? Щеше да си ме оставила да правя с теб каквото искам сто пъти досега — и снощи, и днес. Единствената причина да се дърпаш е, че си ченге. Прав съм, нали? Ти си все още ченге.