Вал Макдърмид - Последно изкушение

Радиостанцията запука и той я вдигна до ухото си. Петра чуваше само някакво трескаво бърборене.

— Идвам — каза той накрая. После я потупа по рамото. — Спокойно, всичко свърши. Взели са детето.

Тя го последва по пътеката към къщата. През разбитата, увиснала на една панта врата се виеха димни спирали. Когато наближиха къщата, навън излезе един от командосите. В ръцете си държеше хленчещо дете. Петра изтича напред и пое момиченцето.

— Всичко е наред, Таня — тя започна да гали детето по немитата, сплъстена коса. — Ще те заведа при майка ти.

Командирът не се виждаше никъде.

— Какво стана? — обърна се Петра към човека, който изнесе детето.

— Тъпото копеле се хвана за пушката — отвърна той. — Един от, нашите е ранен в ръката и бедрото. Нищо сериозно, доколкото видях.

— Ами Матич? — Петра люлееше хленчещото дете на ръце.

Командосът прекара пръст по гърлото си.

— Нямахме друг избор. Но си е беля. Ако човек слуша реакциите в такива случаи, излиза едва ли не, че стреляме по хора, за да се забавляваме.

— Ако някой насочи оръжие срещу вас, нямате друг избор — съгласи се Петра. — Искам да отведа детето от тук. Ще предадете ли на командира си, че съм тръгнала? Трябва да направим разбор на операцията, но това може да почака до утре.

Той кимна.

— Ще предам.

Петра си тръгна. Искаше й се да бе паркирала колата по-наблизо. Таня натежаваше все повече в ръцете й, и тя съвсем не беше убедена, че ще може да я носи по целия път до колата. „Ама че ден“, мислеше Петра и вървеше упорито напред. Замисли се за миг какво ли прави Карол. Предполагаше, че ще открие в пощенската си кутия доклад как е прекарала предния ден с Радецки, но нямаше да може да провери поне още един-два часа. Трябваше да предаде Таня в охраняваната квартира и да провери дали там са взети всички необходими мерки за безопасност. Утре щеше да организира първия от поредицата разпити на Марлене, от които се надяваше да получи достатъчно информация, за да изправят Радецки пред съда в Германия, а не в либералната Холандия.

Чакаше я ужасно много работа. Но всички усилия щяха да бъдат възнаградени, когато осъдеха Радецки да лежи много дълго време. Усмихна се доволно, въпреки че гърбът я болеше. Наистина обичаше работата си.

Най-сетне Карол започваше да се забавлява. Марейке я държеше в течение за действията на всички останали, а тя през цялото време се дразнеше, че не може да им помогне. Опитваше се да се успокои и се убеждаваше, че няма смисъл да нервничи. Затова реши да вземе вана, излежава се дълго в нея и когато излезе, се чувстваше много по-спокойна — за първи път, откакто бе пристигнала в Берлин. Беше установила, че по кабелната телевизия може да лови един канал с английски филми. Затова се беше разположила на дивана в коприненото кимоно на Каролайн Джексън с бутилка бяло вино „Сансер“ до себе си и се наслаждаваше на черния хумор в „Плитък гроб“.

Тъкмо в момента, когато Кристофър Екълстоун беше в стаята с парите, иззвъня домофонът. Учудена, тя спря звука на телевизора, претърколи се мързеливо, за да стъпи на пода, и тръгна към антрето. Каза си, че това можеше да е единствено Радецки. Не беше в настроение да го приеме, нито пък беше облечена подходящо, но нямаше как да го отпрати.

Тя вдигна слушалката.

— Кой е?

— Аз съм, Тадеуш. Мога ли да се кача?

— Заета съм, Таджо. Не може ли да се видим утре?

— Наистина трябва да те видя. Няма да се забавя много, след един час трябва да бъда в телевизията.

Тя си каза, че може да се справи в продължение на един час, и натисна бутона, за да отвори външната врата. После изтича в спалнята. Да посрещне Радецки точно сега по копринено кимоно би приличало прекалено много на недвусмислена покана. Нахлузи един свободен ленен панталон, закопча бързо сутиена си и грабна някаква блуза. Той вече чукаше на вратата. Тя нахлузи блузата през глава и изтича да му отвори.

Той изобщо не й остави време да проговори, а просто я сграби и започна да я целува настоятелно. Влезе в апартамента, като я взе на ръце и бутна с крак вратата, която се затвори зад него. Каролайн едва успя да откъсне устни от неговите, отдръпна се малко и се засмя смутено.

— Чакай! Не е ли малко прибързано?

— Цял ден мисля за теб — каза той. Гласът му трептеше от напрежение, каквото не бе долавяла у него досега. — Знам, бях обещал да ти оставя време да помислиш, но имам чувството, че ще полудея. Така те желая, че не мога нито да ям, нито да спя — силните му ръце се плъзгаха трескаво по тялото й и не я изпускаха нито за миг. Зарови лице в шията й и захапа леко ухото й.