Вал Макдърмид - Последно изкушение

Тъкмо бе минал покрай паметника на съветската армия до зоологическата градина, когато телефонът завибрира до бедрото му. Той го издърпа нетърпеливо от джоба си.

— Ало?

— Шефе?

Тадеуш разпозна дълбокия бас на Красич.

— Да? — по телефона не се споменаваха имена; имаше прекалено много компютърни маниаци, които си нямаха друга работа и се ровеха из ефира, за да прихващат произволни разговори. Да не говорим пък за множеството държавни агенции, които следяха гражданите така старателно, сякаш Червената опасност все още съществуваше.

— Имаме проблем — заяви Красич. — Трябва да поговорим. Къде да те намеря?

— Прибирам се пеш. След около пет минути ще бъда при Колоната на победата.

— Ще те взема от там — Красич прекъсна разговора без размяна на учтивости.

Тадеуш изпъшка. Поспря за миг и се взря в небето през напъпилите клони на дърветата.

— Катерина — каза той нежно, сякаш се обръщаше към жива любима жена. В такива моменти се чудеше дали мрачната пустота, която бе останала, след нея, щеше някога да изчезне. Точно сега му се струваше, че с всеки изминал ден се чувства по-зле и по-зле.

Изправи рамене и забърза към извисяващия се паметник на пруската военна мощ, който Хитлер бе преместил така, че да сгърчи насред уличното движение, изтъквайки още повече внушителната му височина. Позлатената крилата фигура на победата най-отгоре сияеше като сигнален фар сред градските светлини — предизвикателно обърната с лице към Франция, сякаш отричаща претърпените през изминалия век поражения. На ъгъла Тадеуш спря. Красич още не се виждаше, а пък не му се искаше да се върти на едно място и да се набива на очи. От опит знаеше, че предпазливостта никога не вреди. Прекоси улицата, отиде до самия монумент и започна да обикаля пиедестала, преструвайки се, че разглежда пищните мозаични пана, изобразяващи обединението на германския народ.

„Сърцето на баба ми, полякинята, щеше да се пръсне, ако ме видеше тук, каза си той, все едно, че я чувам. «Не съм те отгледала, за да се превърнеш в шарлотенбургски принц», така щеше да вика“. Устните му се извиха в иронична усмивка.

Тъмен мерцедес спря безшумно до бордюра и примигна дискретно с фарове. Тадеуш прекоси кръговото движение и се мушна през отворената врата в купето.

— Съжалявам, че ти развалих вечерта, Таджо — каза Красич. — Но нали ти казах, имаме проблем.

— Не се притеснявай — каза Тадеуш, облегна се и разкопча сакото си. Колата вече се движеше по Бисмаркщрасе. — Онова копеле, което кара мотор БМВ, ми развали вечерта, не ти. И така, какъв е проблемът?

— По принцип не бих те безпокоил за такова нещо, но… Помниш ли онзи пакет хероин, дето го купихме от китайците?

— Има си хас да забравя. От толкова време не бях пипал такова нещо, та не бих могъл да го объркам с друг. Какво за него?

— Ами като че ли има примеси на някаква гадост. Вече четирима наркомани са умрели в S-036, а доколкото разбирам, още седем са приети в болница и лежат в интензивното.

Тадеуш повдигна вежди. Източен Кройцберг, по-често назоваван с пощенския си код от времето на ГДР, беше мястото, където младите се забавляваха. Беше пълен с барове, клубове, заведения с жива музика и районът около Ораниенщрасе кипеше всяка нощ от оживление. Там живееха и повечето турци в града, а по улиците на неугледното, съмнително предградие се срещаха повече продавачи на дрога, отколкото на кебап.

— От кога взе да ти пука за измрелите наркомани, Дарко?

Красич повдигна нетърпеливо рамене.

— Не ми пука за тях. Утре нови четирима ще заемат мястото им. Работата е друга, Таджо. На един умрял наркоман никой не обръща внимание. Но дори на ченгетата им се налага да се поразмърдат малко, ако им тръснат четири трупа в моргата, а се очаква да пристигнат и още.

— От къде знаеш, че са измрели тъкмо от нашата стока? Не сме единствената фирма в района.

— Поразпитах тук-там. Всички, които са умрели, си купували стоката през дилъри, които се снабдяват от нашата верига. Ще се вдигне шум около тази история.

— И друг път ни се е случвало — каза спокойно Тадеуш. — Каква е разликата?

Красич изсумтя нетърпеливо.

— Разликата е в това, че този път стоката не е пристигнала по обичайните канали. Не помниш ли? Ти лично я връчи на Камал.

Тадеуш се намръщи. Онова чувство на празнота в стомаха му се появи отново. Припомни си неприятното предчувствие, което бе имал за тази сделка, тревогата, която го бе обзела в онази корабостроителница на брега на Дунава. Беше се опитал да измами съдбата, променяйки рутината, но се оказваше, че тъкмо мерките, които бе предприел, за да избегне неприятности, станаха причина да изпадне в затруднение.