Вал Макдърмид - Последно изкушение

— Добре изглеждаш — каза Карол.

— Това е от свежия морски въздух — каза той. — А ти изглеждаш страхотно. Прическата ли си променила? Струваш ми се някак по-различна.

Тя сви рамене.

— Смених фризьора, това е всичко. Като че ли ме подстригва малко по-неравномерно.

„Не мога да повярвам, че разговаряме за моя фризьор — каза си тя объркано. — Не сме се виждали две години, а сега си говорим като случайни познати“.

— Както и да е, изглежда чудесно.

— Какво да е за вас? — намеси се барманът, докато поставяше чашата с кафе до Карол. — Сметана и захар има в кошничката на края на бара — добави той.

— Една пинта от осемдесет шилинга — каза Тони и извади портфейла си. — Аз ще платя.

Карол взе кафето си и се огледа.

— Къде предлагаш да седнем?

— Онази маса до прозореца, в далечния ъгъл — отвърна Тони, плати и я последва към масата, изолирана от останалата част на помещението с високата облегалка на седалката.

Карол бъркаше бавно кафето си, съзнавайки, че той няма да устои и с хладната точност на професионалист ще определи това като дейност за изместване на вниманието. Когато вдигна очи, тя установи с изненада, че той се е вторачил също толкова съсредоточено в бирата си. През изминалите две години се бе случило нещо, което бе променило тази част на поведението му — беше се научил да щади хората и да не ги подлага непрекъснато на безпощаден анализ.

— Благодаря ти, че отдели време за мен — каза тя.

Той вдигна очи и се усмихна.

— Карол, ако това е единственото, което може да те накара да ми дойдеш на гости, готов съм да платя и по-висока цена. Електронната поща е хубаво нещо, но тя е същевременно и удобен начин да се скриеш.

— Това важи и за теб.

— Не отричам. Но времето си минава.

Тя отвърна на усмивката му.

— И така, ще изслушаш ли моя вариант на „Мисията невъзможна“?

— Караш право към целта, както винаги. Виж какво, предлагам, ако не възразяваш, първо да те настаним в хотела, а после да отидем у нас и да обсъдим какво са ти сервирали. По-спокойно е, отколкото в кръчма. Предложих да се срещнем тук, защото мястото е по-лесно за намиране от къщата ми.

Очевидно беше, че той не й каза всичко. Карол установи с облекчение, че все още може да се ориентира по поведението му.

— Нямам нищо против. Искам да видя къде живееш. Никога не съм била тук преди — много е живописно.

— О, живописно е, няма спор. Дори прекалено живописно. Човек е склонен да забрави, че страстите се разгарят силно и в някое рибарско селце, сякаш извадено от пощенска картичка — също толкова силно, колкото по улиците на града.

Карол отпи от кафето, което се оказа учудващо добро.

— Значи, идеалното място за възстановяване?

— В много отношения — Тони отклони очи за миг, после се обърна и я погледна право в лицето. Устните му бяха свити решително. Тя разбра какво ще последва и се мобилизира, за да успее да покаже само искрена радост. — Аз… от известно време имам връзка с една жена — завърши той.

Карол съзна ясно усилието, което положи с всеки мускул от тялото си, за да успее да се усмихне.

— Радвам се за теб — отвърна тя и се опита с усилие на волята да разбие камъка, натежал в стомаха й.

Веждите на Тони трепнаха въпросително.

— Благодаря — отвърна той.

— Не, наистина се радвам — тя сведе очи към мрачнокафявата течност в чашата. — Ти го заслужаваш. — Вдигна поглед и заговори с насилено жизнерадостен тон. — Е, каква е тя?

— Казва се Френсиз. Учителка е. Много умна, много уравновесена. Мила жена. Запознахме се в бридж-клуба на Сейнт Андрюз. Все се канех да ти кажа, но не исках да избързвам, преди да бъда сигурен, че ще излезе нещо по-сериозно. А после… е, както казах, електронната поща е удобен начин да се прикриваш.

Той разпери ръце в жест, просещ извинение.

— Няма нищо, не си длъжен да ми даваш обяснения — погледите им се срещнаха и се приковаха един в друг. Двамата разбираха, че това е лъжа. Карол искаше да го попита дали обича тази Френсиз, но се боеше, че ще чуе това, което не иска да чуе. — Е, ще ме запознаеш ли с нея?

— Казах й, че тази вечер ще работим, затова няма да дойде. Но мога да я повикам за вечеря, ако нямаш нищо против? — Тони очевидно не беше убеден, че идеята е разумна.

— По-добре недей. Наистина имам нужда да измъкна от теб всичко, което можеш да ми кажеш, а утре трябва да се връщам — Карол допи кафето си. Тони последва примера й и се изправи.

— Знаеш ли, наистина се радвам, че те виждам — каза той, а гласът му прозвуча този път по-меко. — Липсваше ми, Карол.