Вал Макдърмид - Последно изкушение

— Добре — и последва непознатия. Двамата излязоха от неприветливата мемориална зала.

— Имате ли кола? — попита възрастният човек. — Дойдох до тук с такси.

Той кимна и го поведе към стария форд на дядо си. Имаше намерение да смени колата веднага след като адвокатите му съобщяха, че има правото да разполага с парите на стария. Когато седнаха в колата, непознатият му посочи някакъв път, който излизаше извън града. Накрая се озоваха в едно ханче на някакъв кръстопът. Старецът взе две бири и му посочи да седне отвън, в градината.

Седнаха в един закътан ъгъл. Воднистата светлина на слабите слънчеви лъчи топлеше едва-едва, но все пак можеше да се седи и навън.

— Казвам се Хайнрих Холц — думите бяха съпроводени с въпросителен поглед. — Говорил ли е някога за мен? За Хайни?

Той поклати глава.

— Не, никога.

Холц въздъхна полека.

— Не мога да твърдя, че съм учуден. Общите ни спомени не са нещо, за което човек обича да говори.

Той отпи предпазливо от бирата, като човек, който пие рядко.

Който и да бе Холц, очевидно не бе част от света на речното търговско корабоплаване. Беше дребен, съсухрен човечец, тесните му рамене бяха постоянно приведени напред, сякаш го брулеше студен вятър. Воднистите му сиви очи се криеха в същински гнезда от бръчици, проявяваше склонност да гледа събеседника си изкосо, а не право в очите.

— Как се запознахте с дядо ми? — попита той.

Отговорът, и разказът, който последва, промениха целия му живот. Най-сетне му стана ясно защо детството му бе превърнато в ад. Но тогава у него се надигна гняв, а не желание да прости. Най-сетне видя светлината. Най-сетне имаше мисия, и ако я осъществеше, щеше да разбие ледената прегръдка на страха, която го парализираше от толкова време и го лишаваше от всичко, което другите хора считаха, че притежават по право.

Онази нощ в Хайделберг беше просто следващия етап на целия проект. Беше планирал всичко много старателно, и тъй като все още бе на свобода, очевидно не бе направил значителни грешки. Но от онази първа екзекуция успя да научи много, имаше едно-две неща, които щеше да върши по друг начин занапред.

Плановете му обхващаха дълъг период от бъдещето.

Той включи малкия кран, с който вдигаше лъскавия си фолксваген голф от задната палуба на „Вилхелмина Розен“ и го сваляше на дока. После провери дали е поставил в чантата всичко, от което имаше нужда: бележник, химикалка, скалпел, резервни остриета, лепенки, тънък канап и фуния. Там беше и малкото бурканче формалин със здраво затегнато капаче. Всичко на място, всичко както трябва. Той погледна часовника си. Имаше достатъчно време да стигне до Лайден, без да закъснява за срещата. Пъхна клетъчния телефон в джоба на якето си и започна да прикрепва колата към лебедката.

Аплодисментите се разбиваха като вълни над главата на Даниел Баренбойм, докато той се обръщаше с лице към оркестрантите, за да ги подкани да се изправят. „Моцарт е ненадминат в способността си да събужда добронамереността у хората“, мислеше Тадеуш, докато ръкопляскаше беззвучно в самотната си ложа. Катерина обичаше операта — почти толкова, колкото обичаше да се гласи за поредната вечер в запазената ложа в Берлинската опера. Кой го бе грижа откъде идват парите? Важно беше как ги харчиш. А Катерина умееше да харчи със стил — харчеше така, че всички около нея да почувстват живота си като нещо специално. Престижните места в операта бяха нейна идея, макар и на него идеята веднага да му се бе сторила подходяща. Днешното му идване тук бе нещо като помен, но той не бе пожелал да сподели с някого това пространство — най-малко пък с някоя от многото префърцунени дами, които му поднасяха демонстративно съболезнованията си във фоайето преди представлението.

Той изчака, докато по-голямата част от публиката излезе, взирайки се невиждащо в противопожарната завеса, която бе вече спусната пред сцената. После се изправи и оправи гънките на консервативно скроения си смокинг. Навлече самуреното палто и бръкна в джоба, за да активира телефона си. После излезе от операта в звездната пролетна нощ. Промъкна се край групичките бъбрещи хора, зави по „Унтер ден Линден“ и се насочи към осветената с прожектори Бранденбургска врата. Вдясно блестеше сградата на новия Райхстаг. До апартамента му в луксозния квартал Шарлотенбург имаше два-три километра, но тази вечер той не искаше да седи затворен в колата — предпочете да походи по берлинските улици. Също като вампирите изпитваше нужда в жилите му да се влее нов живот. Все още нямаше сили да навлезе в играта на социалните контакти, но в нощния град бликаше енергия, която го захранваше.