Вал Макдърмид - Последно изкушение

— Камал е много далеч от уличните търговци — изтъкна той.

— Може и да не е толкова далеч — изръмжа Красич. — Преди между теб и Камал винаги е имало посредници. Никога не е бил в състояние да каже „Тадеуш Радецки лично ми достави този хероин“. Не знаем и какво точно е известно на ченгетата. Може почти да са се добрали до него. И ако му предложат сделка, която ще му спести много неприятности, може и да му хрумне да те накисне.

Сега вече Тадеуш слушаше внимателно, ленивото безразличие се бе изпарило от говора му.

— Мислех, че Камал е сигурен.

— Никой не е сигурен, ако му предложат подходяща цена.

Тадеуш се извърна на седалката и прикова яркосините си очи в лицето на Красич.

— Това и за теб ли важи, Дарко?

— Таджо, аз съм сигурен, защото никой не може да си позволи да плати толкова, колкото струвам — заяви Красич и постави масивната си ръка върху коляното на шефа си.

— И така, какво предлагаш? — Тадеуш отдръпна крака си, несъзнателно подчертавайки разстоянието, което съществуваше между двамата.

Красич се поразмърда на мястото си и се загледа през прозореца откъм страната на Тадеуш.

— Можем да се лишим от Камал.

Преди два месеца Тадеуш просто би кимнал и би казал нещо от рода на „Направи необходимото“. Но преди два месеца Катерина беше още жива. Не му се бе налагало да осмисля представата си за загуба на близък човек. Не че хранеше сантименталната представа, че Камал би могъл да бъде за някого това, което Катерина беше за него; познаваше Камал, неговата продажност, опитите му да се докопа до повече власт, перченето му, за да се представи като човек, с когото трябва да се съобразяват. Но това, което преживя, когато внезапна смърт му отне най-близкото същество, отвори в душата му неподозирани способности за съпреживяване. Мисълта да нареди убийството на Камал само поради отдалечената възможност смъртта му да им бъде от полза, смущаваше Тадеуш. Заедно с това съзнаваше, че не бива да разкрива слабите си места пред Красич. Би било наистина много глупаво да покаже на човек като него ахилесовата си пета, макар Красич досега винаги да бе доказвал непоклатимата си преданост. Всичко това премина през съзнанието му за миг.

— Да почакаме — каза Тадеуш на глас. — Ако премахнем Камал веднага, това само ще привлече вниманието на ченгетата в тази посока. Но ако има сигурни признаци, че са се насочили към него… знаеш какво да правиш, Дарко.

Красич кимна доволно.

— Остави всичко на мен. Ще проведа няколко разговора.

Колата мина покрай замъка „Шарлотенбург“ и зави в тихата улица, където живееше Тадеуш.

— Утре ще поговорим — каза той, отвори вратата и я затвори зад себе си тихо и категорично. После тръгна към входа на кооперацията, без да се обръща назад.

Въпреки че небето беше сиво и прихлупено, трябваше да минат няколко мига, докато очите на Карол се адаптират към мрака в малката крайпътна кръчма, където Тони бе предложил да се срещнат. Тя примигна бързо и отбеляза, че на фона се носи тиха кънтри музика. Барманът вдигна очи от вестника, който четеше, и й се усмихна. Тя се озърна, видя окачените на тавана рибарски мрежи и пъстрите плувки, потъмнели от цигарения дим. По стените, облицовани с дървена ламперия, бяха окачени акварелни картини на рибарските пристанища в Ийст Нюк. Единствените други посетители бяха двама възрастни мъже, потънали в игра на домино. Нямаше и следа от Тони.

— Какво да ви предложа? — попита барманът, когато тя доближи.

— Имате ли кафе?

— Готово — той се обърна и включи кафеварката, която стърчеше съвсем не на място сред редиците бутилки с ликьори и аперитиви под рафта с по-силните напитки.

Карол чу как вратата зад нея се отвори. Обърна глава и усети как нещо стегна гърдите й.

— Здравей — каза тя.

Тони измина няколкото крачки, които го деляха от бара. По лицето му бавно плъзна усмивка. Изглеждаше толкова не на място до бара, колкото и навсякъде другаде, освен в собствената си стая.

— Извинявай, че закъснях. Телефонът просто не спираше да звъни.

Двамата се поколебаха за миг, после Карол се обърна към него и се прегърнаха. Пръстите й докоснаха изтъркания туид на сакото му като нещо безкрайно близко. Той беше съвсем малко по-висок, но достатъчно, за да подхожда по ръст на нейните метър и седемдесет.

— Хубаво е да те видя отново — каза той тихо, дъхът му погали ухото й.

Отдръпнаха се един от друг и започнаха да се оглеждат взаимно. Тя забеляза, че косата му бе започнала да посивява по слепоочията. По-дълбоки бяха и бръчиците в ъгълчетата на тъмносините му очи, но призраците, които се криеха в дълбините им, бяха сякаш най-сетне прогонени. Имаше поздрав вид отпреди. Беше си останал слаб и жилав, но когато го прегърна, тялото му й се стори по-плътно, сякаш покрито с нов слой мускули.