Вал Макдърмид - Последно изкушение

„Но не достатъчно много“, каза си тя.

— И ти ми липсваше — допълни на глас. — Хайде, работа ни чака.

Всяка насилствена смърт е потресаваща. Но по някакъв начин убийството, извършено в очарователна къща от деветнайсети век с изглед към тих речен канал, в град, който още от средновековието е академичен център и се гордее с внушителната си църква, предизвикваше по-остро възмущение у главен инспектор Кеес Мартенс, отколкото подобни сцени, на които се бе натъквал в задните улички на Ротердам. Беше се изкачвал постепенно в полицейската йерархия на пристанищния град, докато най-сетне успя да си уреди трансфер в централна Холандия. До този момент завръщането му в местата, където бе прекарал детството си, бе оправдало очакванията за по-спокоен живот. Не че в тази част на Холандия не се извършваха престъпления — напротив. Но в университетски град като Лайден наистина нямаше толкова насилие.

Или поне така смяташе главният инспектор до днес. Беше добре запознат с ужасите, които едно или няколко човешки същества, заслепени от ярост, са в състояние да причинят на себеподобните си. Сбивания в пристанищните кръчми и по доковете, при които действителни или въображаеми обиди предизвикваха неадекватни реакции, нанасяне на тежки побои и дори убийства, чиито най-чести жертви бяха проститутките — това беше ежедневие в отдела за сериозни престъпления на ротердамската полиция. Мартенс беше убеден, че с годините си е изградил броня, която му помагаше, когато се изправяше пред последиците от дивата ярост. Мислеше, че е привикнал към ужаса. Но се оказа, че греши и за това.

Нищо в двайсет и три годишния му стаж в отдела за тежки престъпления не го беше подготвило за такава картина. Беше някак непристойно, още повече на този неподходящ за такава сцена фон. Мартенс стоеше на прага на стая, която създаваше впечатлението, че не е променяна откакто е строена къщата. Стените бяха покрити от пода до тавана с рафтове от махагон, украсени с пищни орнаменти, които излъчваха мек блясък, плод на дългогодишно редовно полиране. Рафтовете бяха претъпкани с книги и картотечни кутии, но Мартенс не можеше да различи нещо повече от прага. Подът беше тъмен, полиран паркет, покрит с два килима, които според инспектора бяха протрити и с прекалено тъмни цветове. „Не бих подбрал такива за такова тъмно помещение“, каза си той и веднага осъзна, че съзнанието му се опитва да избегне мисълта за това, което се намираше в центъра на стаята.

Двата високи прозореца гледаха към канала „Маресингел“, а по-далеч се виждаше част от историческия център на града. Небето беше бледосиньо, като измито, облаците висяха на тънки, неподвижни ленти, сякаш времето беше спряло.

За човека, който се намираше в центъра на този кабинет, то наистина бе спряло. Не можеше да има съмнение, че е мъртъв. Лежеше по гръб на широкото махагоново бюро, разположено в средата на помещението. Китките и глезените му бяха завързани с тънък канап за стругованите крака на бюрото, така че тялото на мъртвия бе разпънато върху плота. Изглежда убиецът го бе завързал облечен, а после бе разрязал дрехите, за да ги свали от тялото, разкривайки леко загарялата кожа и по-бялата част на мястото на банските.

Това би било достатъчно ужасно — Мартенс, човек на средна възраст, се надяваше, че собственото му тяло никога няма да доживее такава гавра. Но това, което превръщаше непристойността в осквернение, беше съсирената червена каша под корема — ужасна рана, от която се стичаха червени струйки кръв и капеха по бюрото. Мартенс затвори за миг очи и се опита да не мисли за това.

Чу стъпки по стълбата зад гърба си. На площадката се появи висока жена в елегантен тъмносин костюм, косата й с цвят на пчелен мед беше прибрана в опашка. Кръглото й лице беше сериозно и спокойно, сините й очи малко прихлупени под тъмните вежди. Тя беше хубава по ненатрапчив начин, умишлено дискретният грим й придаваше още по-приветлив и предразполагащ вид. Мартенс се обърна с лице към капитан Марейке ван Хаселт, един от двамата координатори в неговия екип.

— Какво знаем, Марейке? — попита той.

Тя извади от джоба си бележник.

— Собственикът на къщата е доктор Питер де Гроот. Работи в университета, преподавател по експериментална психология. Разведен от три години, живее сам. Децата му идват на гости два пъти месечно. Живеят с бившата му съпруга в предградие на Хага. Тялото е било открито тази сутрин от чистачката. Отворила си сама, както винаги, не забелязала нищо необичайно, почистила долния етаж и после се качила тук. Надникнала през вратата на кабинета и видяла това… — Марейке посочи с палец към вратата. — Казва, че направила няколко стъпки напред в стаята, после изтичала надолу по стълбата и се обадила по телефона.