Вал Макдърмид - Последно изкушение

Той ходеше с наведена глава. Изхвърли помията, прочисти една помпа. Гледаше ръцете му да са заети, да избегне всякаква възможност да прояви нервност, която по-късно някой можеше да си припомни, ако възникнеха подозрения. Но през цялото време имаше чувството, че го озарява някакво вътрешно сияние — най-сетне бъдещето му бе в собствените му ръце. Най-сетне щеше да бъде господар на съдбата си. Милиони хора искаха да се освободят точно така, както бе сторил той, но само шепа от тях проявяваха достатъчно смелост да осъществят на практика това, което желаеха. Той си каза с необичаен за него прилив на гордост, че наистина е изключителен човек, по-специален, отколкото някой някога е предполагал, особено пък старецът.

Гюнтер беше зает да приготвя закуска в камбуза и не бе забелязал, че нещо не е наред. Ежедневието му бе не по-малко строго разграфено от това на шкипера. Тревогата вдигна Манфред, механикът. Обезпокоен от това, че старецът не даваше никакви признаци на живот, той се бе осмелил да открехне вратата на каютата му. Леглото беше празно, а завивките — така изпънати, че ако някой пуснеше отгоре монета от пет марки, тя би отскочила до тавана. Обезпокоен, той излезе на палубата и започна да търси. Трюмът беше опразнен в очакване на дялания камък, който трябваше да товарят днес. Манфред отметна единия край на платнището и заслиза надолу по стълбата. Искаше да провери трюма от край до край, безпокоеше се, че старият може да е решил да обиколи лодката късно през нощта, както правеше понякога, и да е паднал или да му е станало зле. Но трюмът беше празен.

Манфред вече сериозно се обезпокои. Когато се качи отново на палубата, той започна да я обикаля, взирайки се във водата край кораба. Близо до носа видя това, което се боеше, че може да види. Притиснато между корабната стена и пилоните на кея, тялото на стария се полюляваше с лицето надолу във водата.

Заключението се налагаше от само себе си. Старецът беше прекалил с пиенето и се бе препънал в някое от въжетата, които придържаха кораба към кея. Според данните от аутопсията, той бе ударил главата си, докато падал, а вероятно е изгубил и съзнание. Дори да е бил само зашеметен, комбинацията от алкохола и удара по главата биха довели неминуемо до удавяне. Официалното заключение беше „смърт в резултат на злополука“. Никой не се усъмни в него нито за миг.

Беше станало точно така, както той бе запланувал. Беше се притеснил до смърт, докато прочетоха заключението, но накрая всичко стана точно както си го бе представял в мечтите си. Беше зашеметен от непознатото усещане на ликуване.

Тогава за първи път усети вкуса на силата — лукс, опияняващ като докосване на коприна до кожата, топлещ като бренди, което се стича в гърлото. Беше успял да открие една незабележима искрица сила, която бе оцеляла въпреки постоянните, брутални унижения, на които го подлагаше дядо му, и я беше подхранвал с подпалките на фантазията, а сетне и с по-силното гориво на омразата и отвращението от самия себе си, докато от искрицата лумна огън, който го подтикна към действие. Най-сетне бе успял да покаже на дъртия садист кой от двамата е истински мъж.

Не бе изпитал угризения, нито веднага след случилото се, нито по-късно, когато вниманието се отклони от смъртта на дядо му и премина към клюките на моряците от речните кораби. Мисълта за това, което бе сторил, го караше да се чувства лек, така, както не се бе чувствал никога досега. У него се разгоря страстно желание да си достави още такива усещания, но нямаше представа как да го задоволи.

Колкото и да бе невероятно, той намери отговора на погребението, на което за щастие присъстваха много малко хора. Старецът бе работил на корабите през целия си живот, но не притежаваше способността да се сприятелява с хората. Никой не го чувстваше толкова близък, че да си зареже товара и да отиде да му окаже последна почит на службата в крематориума. Новият собственик на „Вилхелмина Розен“ разпозна в присъстващите няколко пенсионирани моряци и шкипери, които явно разполагаха с излишък от свободно време.

Но когато те заизлизаха един по един след кратката и безлична служба, един възрастен човек, когото не бе виждал никога досега, го дръпна за ръкава.

— Познавахме се с вашия дядо — каза той. — Да пийнем нещо, аз черпя.

Той не знаеше какво казват хората, за да се измъкнат от нежелани социални контакти. Толкова рядко му се беше случвало да го канят някъде, че такива познания не му бяха необходими досега. Затова каза: