Вал Макдърмид - Последно изкушение

Той за първи път разбра гордостта на перчещия се мъжкар, който е задоволил женската.

И все пак, все пак… Въпреки физическата наслада, той не можеше да пропъди мисълта, че това е по-скоро козметична корекция, а не истинско лечение. Той дори не се бе опитал да лекува симптомите, а просто ги бе замаскирал. Единственото, което бе направил, бе да намери нова и по-добра маска, с която да прикрие непълноценността си като човек.

Всичко можеше да бъде различно, ако сексът с Френсиз имаше и емоционален заряд. Но любовта беше нещо, което се полагаше на другите. Любовта бе за хора, които са в състояние да предложат нещо в замяна — нещо повече от увредена психика и зависимост. Беше се приучил да не приема любовта дори като далечна възможност. Няма смисъл да копнееш по непостижимото. Езикът на любовта му бе непознат, и никакви копнежи и мечти не биха променили това положение. Затова той реши да погребе страховете си заедно с функционалната си импотентност и откри известен покой с Френсиз.

Дори бе започнал да приема този покой като нещо естествено. Такива моменти, в които стоеше отстрани и анализираше положението, ставаха все по-редки в съвместния им живот, който двамата бяха изградили внимателно. Каза си, че прилича на прохождащо дете, което прави неумело първите си стъпки. Първоначално му беше необходима огромна концентрация, понесе и задължителните удари и падания. Но постепенно тялото забравя, че една успешна крачка напред е неосъществено препъване, и за детето става възможно да ходи, без да приема всяка крачка като малко чудо.

Същото стана и в отношенията му с Френсиз. Тя задържа собствената си модерна къща близнак в покрайнините на Сейнт Андрюз. Нощуваха ту в нейния, ту в неговия дом, а през останалото време продължаваха да живеят сами. Този ритъм подхождаше на живота им и те се приспособиха към него почти без сривове. Когато се замислеше по този въпрос, Тони си казваше, че това спокойствие вероятно се дължи на отсъствието на някаква всепоглъщаща страст, която може и да те изгори болезнено.

Френсиз вдигна поглед от чушките, които режеше на спретнати кубчета с малките си ръце.

— Добре ли мина днес? — попита тя.

Той сви рамене, прекоси стаята и я прегърна приятелски.

— Не беше зле. А при теб?

Тя направи гримаса.

— По това време на годината винаги е ужасно. Напролет тийнейджърските им хормони кипват, а наближаващите изпити допринасят за невротичната атмосфера. Все едно да се опитваш да учиш на нещо пълен кафез неразположени маймуни. Направих грешката да възложа на групата за напреднали по испански есе на тема „Моята съвършена неделя“. Половината момичета ми поднесоха такива сълзливо-романтични съчинения, че в сравнение с тях книгите на Барбара Картланд звучат като гангстерски трилър. А момчетата писаха за футбол.

Тони се разсмя.

— Същинско чудо е, че човешкият вид е способен да се възпроизвежда, като се има предвид колко малко допирни точки има между половете на тази възраст.

— Не знам кой броеше по-нетърпеливо минутите, които оставаха до звънеца — те или аз. Понякога си казвам, че това не е начинът, по който един интелигентен възрастен човек би трябвало да осигурява прехраната си. Пръска ти се главата от усилия да ги запознаеш с чара на един чужд език, а после някой ти превежда coup de grace като „косачка за трева“.

— Това си го измисли — заяви той, взе една гъба и я сдъвка.

— Де да бях. Между другото, телефонът звънеше точно когато влизах, но бях натоварена с пазарските торби и реших да оставя който звъни да се запише на секретаря.

— Ще проверя. Какво има за вечеря? — попита той, докато отиваше към кабинета си, малка стаичка в предната част на къщата.

— Malaie con latte с пържени зеленчуци — подвикна Френсиз след него. — Което ще рече „свинско, варено в мляко“.

— Звучи интересно — извика той в отговор и натисна копчето, за да изслуша записа. Разнесе се продължителен сигнал. После той чу таса й.

— Здравей, Тони — последва дълъг интервал. Тя очевидно се колебаеше. Бяха изминала две години, през които между тях цареше почти пълно мълчание. Свързваха ги единствено неколкократните поредици от писма по електронната поща. Но само тези четири кратки срички бяха достатъчни да пробият бронята, която той бе изградил около чувствата си.

— Обажда се Карол. — Още шест срички, този път напълно ненужни. Би разпознал гласа й сред ураган от смущения по линията. Сигурно беше чула новините за Ванс.