Вал Макдърмид - Последно изкушение

Докато се движеше някъде по високата част на Западната магистрала, изненадата й започна да отстъпва място на раздразнение. Нещо тук не беше наред. Работата на посредник за връзките с Европол не беше работа на оперативен работник. Беше работа за анализатор. Не беше полева дейност; от нея се очакваше да си седи зад бюрото и да пресява и сортира сведения от всевъзможни източници на територията на Европейския съюз. Организирана престъпност, наркотици, незаконен трафик на емигранти — това бяха нещата, върху които трябваше да се съсредоточи. Постът на посредник, осъществяващ контактите с Европол, изискваше от офицера, който го заема, умения да обработва компютърни данни, следователски умения да установява евентуални връзки между тях, да прочиства излишното от фона и в крайна сметка да бъде в състояние да представи възможно най-ясна схема на престъпните дейности, които биха могли да имат някакво отношение към Обединеното кралство. Най-близкият контакт на такъв служител с първичните източници на сведения би се изразил във връзките, които трябваше да поддържа с полицейски служители от други държави, в изграждането на такъв вид контакти, които да му осигурят едновременно точна и изчерпателна информация.

Защо тогава искаха от нея да върши нещо, което не бе правила никога досега? Не можеха да не знаят, след като бяха чели досието й, че никога не бе работила под прикритие, дори когато беше младши детектив. Нищо в досегашната й кариера не подсказваше, че тя е годна да заживее чужд живот.

Когато се озова в постоянно спиращия поток коли на Мерилебън Роуд, Карол разбра какво я тревожи най-много. Не беше убедена, че ще може да се справи с тази задача. А ако имаше нещо, което мразеше повече от това да я държат в неведение, то бе мисълта за провал.

Ако искаше да преодолее това предизвикателство, налагаше се да се заеме със сериозни проучвания — и то колкото е възможно по-бързо.

Когато Тони влезе, Френсиз режеше зеленчук. Авторитетните гласове на разговарящите на вълните на „Радио 4“ звучаха като контрапункт на потракването на острието върху дъската за рязане. Той спря за миг на прага, за да се порадва на нещо толкова обикновено, уютно и почти непознато в живота му — жена, която приготвяше вечерята в неговата кухня. Френсиз Маккий, трийсет и седемгодишна, преподаваше френски и испански в колежа „Сейнт Андрюз“. Синьо-черната коса, сапфиреносините очи и бледата й кожа говореха за много специфична генетична линия от келтското наследство. Тя поддържаше стройната си фигура с голф и се отличаваше със суховато, цинично чувство за хумор. Бяха се запознали, когато той се записа в местния клуб по бридж. Тони не беше играл от студентските си години, но знаеше, че ще си припомни играта, ако отново се заеме с нея — това бе леснодостъпна част от миналото му, която би му помогнала да изгради още няколко реда тухли в необходимата му фасада, това, което в себе си наричаше „да се представи за човешко същество“.

Нейната партньорка по бридж се бе преместила на нова работа в Абърдийн, и също като него, Френсиз имаше нужда от постоянен партньор, с когото да се споразумее за ходовете си. От самото начало двамата се разбираха отлично край покритата със зелено сукно маса. Скоро започнаха да ги канят тук и там на бридж — извън клуба, после той я покани на вечеря, за да планират някои подобрения в системата си преди един турнир. Само за няколко седмици успяха да отидат в театър „Байър“, да обядват няколко пъти из кръчмите на Ийст Нюк, разхождаха се, брулени от североизточния вятър, по плажа Уест Сандс. Той я харесваше, но не беше влюбен в нея, и това направи следващата стъпка възможна.

От известно време вече съществуваше физиологичен лек за импотентността, която го измъчваше през по-голямата част от досегашния му живот като зрял мъж. Тони устоя на примамката на „Виагра“, защото не искаше да използва фармакологичен препарат за психологически проблем. Но ако имаше сериозно намерение да си създаде нов живот, нямаше смисъл да се придържа към ограниченията на миналото. Затова започна да взема таблетките.

Самият факт, че беше в състояние да легне с жена, без призракът на провала да го сподири и в леглото, беше за него ново усещане. Освободен от основната тревога, той се спаси и от плахата несръчност в началото на сексуалната игра, която се дължеше на страха от предстоящото фиаско. Започна да се чувства самоуверен, да не се смущава да поиска това, което му трябваше, защото знаеше, че може да предложи нещо в замяна. На нея очевидно й хареса, дотолкова, че прояви желание за още.