Вал Макдърмид - Последно изкушение

Нелсън измяука възмутено, защото пръстите й се бяха впили прекалено силно в гърба му.

— Ще ми се да вярвам, че е така. Но винаги съм имал някакво неприятно предчувствие за Ванс.

— Стига сме говорили за него. Утре, веднага щом инструкциите пристигнат, тръгвам право за летището и се качвам на първия самолет за Единбург. От там ще наема кола и ще ти се обадя веднага.

— Добре. Аз… ако искаш, можеш да спиш у дома — допълни той смутено. Но от разстояние е трудно да се различи несигурност от нежелание.

Колкото и да й се искаше да разбере докъде са ги довели двете години раздяла, Карол знаеше, че трябва да си остави някакъв вариант за изход.

— Благодаря, но и без това ти създавам достатъчно неприятности. Запази ми място в някой хотел или пансион, което е по-удобно.

Настана кратко мълчание. После Тони подхвана:

— Има тук едно-две места, за които съм чувал добри отзиви. Ще се поогледам утре. Но ако все пак решиш…

— Ще ти кажа.

Празно обещание; подтикът трябваше да дойде от негова страна.

— Наистина ще те очаквам с нетърпение, Карол.

— Аз също съм нетърпелива. Толкова време мина…

Той се засмя тихичко.

— Всъщност не толкова много. Може би точно толкова, колкото е трябвало. До утре тогава.

— Лека нощ, Тони. И благодаря.

— Това е най-малкото, което мога да направя за теб. Довиждане, Карол.

Тя чу изщракването, после слушалката онемя. Изключи я и я остави да се плъзне на килима. После взе Нелсън на ръце, изправи се и отиде към прозореца. Оттам се виждаше старинната каменна църква, учудващо съхранена в центъра на комплекса от модерни бетонни сгради, който се бе превърнал в неин дом. Същата тази сутрин тя се бе взирала в тази гледка, обзета от елегични чувства, като на прощаване — представяше си как опакова вещите си и се пренася в Хага, за да заеме поста си на посредник за връзките с Европол. Тази представа й бе изглеждала толкова ясна, толкова бе убедена, че има силата да я превърне в действителност. А сега вече не можеше изобщо да си представи какво ще й донесе бъдещето, след като се наспи и закуси.

„Вилхелмина Розен“ мина покрай Арнхем и пристана за нощта. Кеят, който винаги ползваше, когато минаваше по долното течение на Рейн, беше едно от любимите места на двамата моряци от неговия екипаж. Само на пет минути от тук имаше селце с отличен ресторант и бар. Моряците бяха изпълнили задълженията си за рекордно време и само половин час, след като пристанаха, го оставиха сам на големия речен кораб. Изобщо не го попитаха дали иска да тръгне с тях; през всички тези години, откакто работеха заедно, той бе отишъл с тях един-единствен път, за да се почерпят, когато жената на Манфред роди. Отговорникът на машинното отделение настоя капитанът да полее бебето с него и Гюнтер. Той си спомняше онзи случай с отвращение. Бяха акостирали близо до Регенсбург и пиха в няколко бара, които задоволяваха нуждите на моряците. Имаше прекалено много бира, прекалено много шнапс, прекалено много шум и прекалено много уличници, които излагаха телата си на показ.

Колко по-хубаво беше да си остане на борда на кораба, да се наслаждава на своите тайни, без да се бои, че някой ще го прекъсне. Освен това винаги имаше нещо за вършене, ако искаше да поддържа в идеална форма стария речен кораб. Държеше месинговите части да блестят, боята винаги да е свежа и неолющена. Старото махагоново дърво, с което бяха облицовани каюткомпанията и рубката, сияеше с мек блясък от дългите години постоянно лъскане — ръцете му следваха традиция, предавана с поколения. Беше наследил корабчето от дядо си — единственото добро, което му бе направил старият мръсник.

Никога нямаше да забрави чувството на освобождение след злополуката със стария. Никой от тях не разбра нищо чак до сутринта. Дядо му беше слязъл на брега, за да прекара вечерта в някакъв бар — така правеше от време на време. Не пиеше никога с екипажа, предпочиташе да се усамотява в някоя бирария, далеч от другите хора, които слизаха от корабите. Държеше се така, сякаш беше по-високопоставен от тях, но внукът му подозираше, че се е изпокарал с всички шкипери по Рейн заради фанатичната си добродетелност.

На сутринта от стареца нямаше и следа. Само по себе си това беше забележително, защото той имаше непоклатими навици. Никога не бе позволил някоя болест да го повали, никога не се бе подал на слабостта да остане в койката и минута след шест часа. Без значение дали беше зима или лято, старият се миеше, бръснеше и обличаше до шест и двайсет, а през това време капакът на двигателите седеше отворен, за да може той да ги прегледа — вечно подозираше, че нещо може да им се е случило през нощта. Но тази сутрин над кораба бе надвиснала тягостна тишина.