Вал Макдърмид - Последно изкушение

— Съжалявам, не е съвсем на фокус, но снимах много отдалече.

— Тя добре ли е?

Петра сви рамене.

— Да, доколкото мога да преценя. Но ако аз имах дете, не бих била във възторг от мисълта, че го гледа онзи свинар, братовчедът на Дарко Красич. И така, Марлене, какво ще кажеш? Ще се договорим ли?

— Нямате представа с какви хора си имате работа — каза тревожно Марлене. — Красич е истинско животно.

— Марлене, ще ти издам една малка тайна. Ти не си единственото средство за натиск срещу Радецки и Красич, с което разполагаме. Само след няколко дни стойността на показанията ти може да спадне почти до нула. Тези момчета ще влязат в затвора и ще останат там много дълго време. Но на мен много ми се иска да мога да ги обвиня и за убийството на Камал, освен всичко останало. Да, поемаш риск, но той е минимален, като се има предвид какво сме подготвили на онези типове. Обещавам ти да опазим и Таня, и теб. Имаш личната ми гаранция.

— Гаранция на полицай — Марлене изсумтя. Пръстите й си играеха с края на одеялото. Тя впери поглед в стената и остана така — цяла вечност според Петра, макар че в действителност не беше минало повече от минута. Тя пазеше абсолютна тишина, за да не попречи на хода на мислите на другата жена. Най-сетне Марлене сви нетърпеливо рамене.

— Какво имам да губя? — каза тя с горчивина. — Добре, можеш да разчиташ на мен.

Петра бе обзета от безмълвно ликуване. Сега вече можеше да отиде при неандерталците от специалните части, които чакаха в централата, и да ги остави да изразходват излишъците си от тестостерон по време на акцията.

— Ти направи верния избор — за себе си и за детето. От тук ще те преместим направо в едно сигурно жилище, но иначе всички ще знаят, че си постъпила в болница. Веднага щом измъкнем Таня, ще доведем и нея при теб.

Тя спусна крака на пода.

— Бъди спокойна, Марлене. С общи усилия ще унищожим тези копелета.

Марлене отново изсумтя.

— Виж я ти героинята. Наистина нямаш представа за какво става дума. Надявам се поне да можеш да действаш толкова добре, колкото говориш.

„И аз се надявам на същото“, мислеше Петра, докато излизаше. „В наш общ интерес е да бъде така“.

Докато Тони успя да намери пътя до „Марина Виденфелд“, бледото слънце беше успяло да пробие облаците. Пристанището беше пълно с всякакви плавателни съдове — от нагазилите дълбоко търговски кораби до малки моторници, покрити с платнища. Тук-там по палубите се виждаха хора, които бършеха насъбралата се вода или се занимаваха с дребни работи по поддръжката, за които обикновено нямаше време, когато корабът беше на вода. Встрани от пристаните имаше кафенета и барове, а надписът на една табела съобщаваше, че наблизо се предлага дизелово гориво на ниски цени.

Тони намери място за паркиране и поседя малко в колата, потънал в мисли.

— Ти си тук — прошепна той. — Чувствам го. Днес ще се срещнем, Джеронимо. Ти няма да имаш представа кой съм аз. Ще бъда един от многото досадни туристи, които се чудят как да си запълнят времето преди вечеря, и ще изказвам възхищението си от твоя кораб. Защото имам чувството, че той ще е достоен за възхищение. Щом убиваш с такава прецизност, мястото, където живееш, сигурно е идеално поддържано.

Той излезе от колата и започна да криволичи бавно из търговската част на пристанището. Каза си, че наблюдението на търговските кораби е много показателно. Всеки беше различен, всеки говореше за характера на собственика и екипажа си. Някои бяха безукорно поддържани, навсякъде по тях, където имаше свободно място, имаше сандъчета с цветя. Имаше ожулени стари корабчета, които превозваха въглища — с ръждясали метални части на кабините, с излющена стара боя. На някои прозорчета се виждаха спретнати дантелени перденца, други бяха украсени дори с всевъзможни рюшове и панделки. Боята на някои беше толкова нова, че чак блестеше, повърхността на други беше от лакирано дърво. На някои имаше завързани с вериги велосипеди, на кърмата на други бяха паркирани коли, които изглеждаха съвсем не на място. Разнообразието беше огромно и включваше дори знаменцата и флагчетата, които висяха отпуснати във влажния въздух.

Тони се шляеше насам-натам, провесил фотоапарат на врата си. От време на време се преструваше, че снима някой от по-хубавите кораби. Беше подминал двайсетина лодки и товарни кораби без резултат, зави зад един ъгъл и едва не връхлетя върху паркирания на кея черен голф. До него бе пристанал великолепен кораб, облицован целия с дърво, което блестеше от новия слой лак. На кърмата бе написано с красиви ръкописни букви „Вилхелмина Розен, Хамбург“.