Вал Макдърмид - Последно изкушение

Бяха описвани като невинни жертви, изтъкваше се, че е напълно неразбираемо защо е трябвало да загинат от ръцете му.

Разбира се, имаше всевъзможни предположения за евентуалните мотиви. В един-два вестника се споменаваше дори, че той може да е побъркан застъпник на правата на животните, който протестира по този начин срещу вивисекциите. Невероятно! Отговорът беше очевиден, а те бяха толкова глупави, че не го виждаха.

Колкото повече четеше, толкова повече се вбесяваше. Започна да си мисли, че ще се наложи да им обясни за какво става дума, но все още не му се искаше да прави нещо, което би могло да го изложи на опасност. Имаше още работа, а сега осъществяването на плановете му щеше да бъде много по-трудно. В един от вестниците се появи съобщение, че полицията отправяла предупреждение към учените психолози да съобщават за всякакви запитвания, отправени към тях от непознати хора, представящи се за журналисти. Не му беше ясно как бяха открили начина му да се свързва с тях, но този вариант беше вече провален. Всеки един от тези мръсници щеше да е нащрек. Нямаше вече да може да използва досегашното си прикритие, за да ги примамва и да упражнява властта си над тях. Не и в Германия.

Но така или иначе следващият му ход трябваше да бъде осъществен в Холандия. Тези мръсни колаборационисти бяха не по-малко виновни от немските психолози — в това беше убеден. Може би в Холандия щеше да успее да мине още веднъж под същото прикритие, защото единният европейски пазар като че ли не се отнасяше до новините. Налагаше се да опита, защото още не беше измислил алтернативен вариант, а не можеше да чака повече. Имаше нужда от нещо, което да изтрие спомена за Калве, нещо, което да му докаже, че не е неудачник. Просто трябваше да бъде по-внимателен. А след това вече щеше да измисли нещо ново, друг начин да залавя жертвите си.

Тези постоянни размисли го съсипваха. Когато си легна, му се виеше свят. А после тялото му изневери и се поддаде на температурата, която ту го хвърляше в огън, ту го караше да зъзне от студ, предаде го и мозъкът и го лиши от сън.

Едва на зазоряване потъна в дълбок, укрепителен сън. Когато се събуди, установи, че се бе случило чудо. Мъглата се беше вдигнала, объркването беше изчезнало — съзнанието му беше чисто като в деня, когато осъзна за първи път, че трябва да принесе кръвна жертва.

Беше умен. Щеше да успее да измисли нова примамка за жертвите си. Може би следващия път щеше дори да почака повече. Щеше да изчака да отмине суматохата, докато жертвите му забравят, че имената им може да са в неговия списък. Всичко щеше да се оправи.

Единственото, което му трябваше сега, бе реката да се прибере в коритото си.

Тадеуш се оказа прав. Дори в малкото градче, в което влязоха веднага след отклонението, достъпът до киберпространството не представляваше проблем. Нямаше точно интернет кафе, но собственикът на местното магазинче за вестници бе проявил предприемчивост и бе отделил част от помещението за нещо, което гордо бе нарекъл „Нет Зона“. Там имаше три маси с компютри на тях, и един автомат за кока-кола. Мъж и жена се бяха вторачили неотстъпно в екраните.

Красич изсумтя вбесено.

— Мамка им — изсъска той през стиснати зъби.

— Дръж се прилично, Дарко — каза сухо Тадеуш. Пристъпи напред и се покашля. — Сто марки за първия, който прояви гостоприемство и отстъпи терминала на човек, който идва за първи път в града.

Жената вдигна поглед и се изкиска. Момчетата се спогледаха объркано. После едното скочи на крака.

— За сто марки е ваш.

Тадеуш извади две банкноти от джоба си и направи знак на Красич да седне пред компютъра.

— Започвай.

Той се приведе над рамото на сърбина и се втренчи в екрана.

Красич написа адреса на сайта. Докато вкарваше адреса съгласно инструкциите на Ханзи, собственикът на магазинчето дойде при тях.

— Трябва да платите ползването на компютъра.

— Добре — Тадеуш извади нова банкнота от петдесет марки и му я подаде. — Задръж рестото и ни остави на мира.

— Поне те бива да привличаш вниманието на хората — изръмжа Красич, докато чакаше да влезе в пощата.

— Че откъде ще знаят кои сме? Хайде, Дарко, вади данните на екрана.

Красич отвори пощенската кутия и обещаното от Ханзи съобщение. Към него имаше прикрепени няколко файла и той започна с първия. Той съдържаше основните данни за живота на Тони и професионалната му кариера — от завършването на висше образование до сегашната му работа като университетски преподавател.