Вал Макдърмид - Последно изкушение

Тадеуш удари с длан по колата.

— Да тръгваме. Ще го хванем и ще убием онази мръсница.

— Само че той вече не е в Берлин. Радо ми се обади от „Темпелхоф“ — Хил си купил билет за самолета до Бон и Радо се опитваше да си намери място на същия полет. Той извади мобилния си телефон, набра някакъв номер и попита: — Къде си?

Заслуша се внимателно, после каза:

— Чудесно. Обаждай ми се на всеки петнайсет минути, за да ме държиш в течение.

После се обърна към Тадеуш.

— Оня тип обикаля пристаните около Кьолн. Сега бил тръгнал към Кобленц. По-близо сме до него, отколкото до нея. А тя със сигурност ще чака да се върнеш. Ако искаш, можем да спипаме него. А пък ще пратим Радо в Кьолн за хероина.

Тадеуш отново се отпусна и се подпря на колата.

— Вероятно така е по-добре.

Красич отключи колата, отвори вратата на мястото до шофьора и я задържа. Тадеуш беше като изсмукан. Той се свлече на седалката, Красич се настани на волана до него и подкара колата. Когато се качиха на магистралата, стрелката на скоростомера показваше 120 километра в час, но постоянно пълзеше нагоре. Тадеуш се взираше право напред с неразгадаемо изражение на лицето. След двайсетина минути той проговори.

— Нали разбираш какво означава това, Дарко? — гласът му звучеше така измъчено, както непосредствено след погребението на Катерина.

— Означава, че могат да ни прекарат — отвърна Красич.

Тадеуш не му обърна внимание.

— Ако тя е ченге, тази прилика с Катерина не е случайно съвпадение. Тази работа е подготвяна много отдавна. Не са попаднали случайно на двойница на Катерина. Целият план е изграден именно защото са разполагали с професионална криминалистка, която прилича на Катерина като близначка — гласът му се прекъсна от нещо, което приличаше на изхлипване. — Те са я убили, Дарко. Унищожили са жената, която обичах, за да могат да ми подхвърлят примамка. Сега вече знам кого да виня за смъртта на Катерина. Не я е убил някакъв тъп невнимателен моторист, Дарко. Виновна е Карол Джордан.

Петра се облегна на неудобния стол и вдигна крака на рамката на тясното легло в затворническата болница. Марлене изглеждаше толкова зле, колкото можеше да се очаква от една жена, която не се отличаваше с много бляскав вид още преди тревогата и затворът да я довършат. Под очите й имаше торбички, които свидетелстваха за безсъние, а може би и за сълзи. „Още по-добре за моите цели“, каза си Петра. Въпреки че считаше момента, подбран за операцията, за неподходящ, не можеше да не се вживее в изпълнението й. Подхвърли на Марлене пакет цигари и запалка. Тя ги изгледа подозрително, после сви рамене и запали.

— Защо съм тук? — попита тя. — Не съм болна.

— Имаш остра апандиситна криза — заяви Петра. — Или поне ние смятаме така. Ако предположението ни се окаже вярно, ще те прехвърлят в друга болница за лечение.

Марлене вдиша дълбоко дима от цигарата и явно бе обзета от блаженство, когато никотинът изпълни дробовете й.

— Каква игра играете? — попита тя с престорено отегчение.

— Знам къде е Таня.

Марлене кръстоса крака и огледа Петра отгоре до долу.

— Какво искаш да кажеш с това?

— Редно е децата да живеят с майките си.

— Да, но копелета като вас са ни разделили, нали така?

Марлене издиша тънка струйка дим към Петра.

— Виж какво, Марлене, денят ми беше много тежък. Нямам никакво намерение да си играя с теб на криеница. Ето каква сделка ще ти предложа. Знам, че Красич ползва Таня като залог. Ако си държиш устата затворена, нищо лошо няма да се случи на детето ти. Лично аз не смятам, че да те държат вързана като куче в някакъв селски двор е много хубаво, но това е въпрос на преценка.

— Какво, по дяволите, искаш да кажеш с това „вързана като куче“?

Петра почти не обърна внимание на прекъсването.

— Предлагам ти следното. Ние ще освободим Таня, ще те измъкнем от тук и ще ви осигурим охрана по програмата за защита на свидетели. Ще заживеете в нов град, ще ви осигурим нова самоличност, нов живот. В замяна трябва да дадеш показания срещу Красич и Радецки.

Марлене я гледаше с отворена уста. За миг дори забрави да дърпа от цигарата.

— А защо трябва да ти вярвам? — попита тя накрая.

Петра извади един лист от джоба си и го подаде на Марлене.

— Снимката направих лично аз днес сутринта, с дигитален фотоапарат.

Марлене разгъна листа. На него бе отпечатана цветна снимка на дете, което се дърпаше, вързано на въже. Снимката беше обработена, така че не личеше къде точно е правена. Тя ахна и постави ръка на устата си.