Вал Макдърмид - Последно изкушение

Сърцето му подскочи. Той отстъпи назад, за да огледа кораба в цялото му великолепие. Проследи кея по цялата му дължина, после се обърна, за да го снима. После пак се върна към кърмата, като през цялото време спираше и оглеждаше възторжено кораба. Когато минаваше покрай кабината, от нея излезе млад, тъмнокос мъж с дълга коса, вързана на опашка. Дори под безформения пуловер можеше да се види, че е много широкоплещест. Дългите му крака бяха обути в тесни джинси, носеше тежки работни обувки. Нямаше съмнение, че поне физически е достатъчно силен, за да бъде убиецът. Докато излизаше на палубата, младият човек нахлупи ниско на главата си една бейзболна шапка, така че очите му почти не се виждаха.

— Имате прекрасен кораб — подвикна му Тони.

Младият мъж кимна и каза лаконично:

— Ja.

После се запъти към мостчето, по което се слизаше на кея, на няколко метра от мястото, където стоеше Тони.

— Рядко може да се види по-стар кораб в такова прекрасно състояние — продължи Тони, когато човекът слезе на кея.

— Поддръжката изисква много труд — той тръгна към колата.

— Забелязах, че имате много необичаен флаг — продължи упорито Тони, опитвайки се отчаяно да въвлече предполагаемия убиец в разговор.

Човекът се намръщи.

— Как? Английският ми не е добър.

Тони посочи триъгълното флагче, което висеше на малък пилон на кърмата. Беше черно, поръбено с бяло, а в средата беше изобразена плачеща върба.

— Флагчето — повтори той. — Не съм виждал такова.

Младият мъж кимна, безличните му черти се озариха от усмивка, когато разбра за какво става дума.

— То е за смърт — отвърна той спокойно. Тони почувства, че по гърба му полазват мравки. — Дядо ми беше шкипер на кораба преди мен. Умря преди две години — той посочи флагчето. — Сложихме го в негова памет.

— Съжалявам — каза Тони. — Значи сега вие сте шкипер?

Младият човек отвори колата, извади атлас с пътни карти от джоба на вратата и тръгна обратно към кораба.

— Ja. Сега корабът е мой.

— Сигурно ви е трудно, когато не можете да работите заради пълноводието.

Младият мъж тръгна нагоре по мостчето, но спря и се обърна с лице към Тони. Сви рамене и отвърна.

— Реката дава и реката взема. Човек свиква. Благодаря, че харесахте кораба ми — махна леко с ръка и се върна на борда.

„Много те бива да общуваш с хора, няма що“, каза си Тони сухо. Не че очакваше убиецът да е виртуоз на социалните контакти, но се беше надявал да успее да измъкне от него още нещо. До тук нищо не потвърждаваше, но и не отричаше подозрението, че шкиперът на „Вилхелмина Розен“ е убиецът. Освен ако не вземеха за улика този леко зловещ траурен флаг — Тони беше склонен да го приема точно така. Интересното беше, че според Ман дядо му бил починал преди две години. Флагът изглеждаше почти нов — не бе възможно да виси там дори от няколко седмици, за месеци пък да не говорим. Ако Ман го подменяше редовно, вероятно искаше по този начин да поддържа спомена за смъртта на дядо си. А обяснението можеше да бъде и още по-ужасно. Може би флагчето не беше окачено там в памет на дядото, а в памет на Мари-Терез Калве. Нещо му подсказваше, че току-що бе водил учтив разговор със сериен убиец. Ман определено бе проявил някои характеристики, които се срещаха у убийци с дезинтеграция на личността — нежелание за общуване, нежелание да среща погледа на събеседника, неумелото поведение в общество. Но беше също толкова възможно това да са признаци за обикновена свенливост. В крайна сметка не се беше сдобил с нищо ново, което да потвърждава инстинктивното му убеждение.

Вероятно единственото, което можеше да се направи, беше да наблюдават Ман, докато се насочи към следващата си жертва. Крайно време беше Марейке да обърне гръб на личните си амбиции и да поиска помощ. Каза си, че няма да е зле да й се обади. Но първо трябваше да приключи привидно невинната си разходка из пристанището. Тони обърна гръб на „Вилхелмина Розен“ и продължи нататък по кея, като от време на време спираше и продължаваше да оглежда корабите. Беше досадно, но се налагаше. Типично за живота на един профайлър, помисли си той с усмивка. Но можеше ли малко отегчение да се сравнява с възторженото усещане, че си спасил човешки живот?

Красич зави, влезе на територията на пристанището и подкара бавно мерцедеса.

— Мястото ми е познато — каза той. — Тук са акостирали и наши кораби.

Изведнъж той посочи към кея, където се разхождаше някакъв мъж с фотоапарат, окачен на шията, и разглеждаше корабите.