Вал Макдърмид - Последно изкушение

— Майната му — Красич хвърли гневно телефона към арматурното табло. — От къде да намеря сега интернет кафе?

— Какво става, Дарко? — попита Тадеуш. — Кой се обади?

Красич изпсува под нос на сръбски.

— Ханзи, хакерът. Бях му възложил да търси нещо и се оказа, че трябва да видя спешно данните. Трябва да намеря интернет кафе.

— Ами излез по първото отклонение. Напоследък във всяко градче има по някое кафе с достъп до интернет. За какво става дума?

Красич се намръщи.

— Това, което ще ти кажа, няма да ти хареса.

— Ако отлагаш, няма да ми стане по-приятно.

— Снощи, след като си тръгна от твоя апартамент, Каролайн Джексън се срещна с друг мъж.

Тадеуш го изгледа стреснато.

— Значи си продължил да я следиш?

— Да, продължих да я следя. Да не мислиш, че ще приема напълно непознат човек на доверие? От момента, в който ми разказа за нея, пратих човек да върви по петите й. Онази вечер за първи път направи нещо по-различно, освен да пазарува и да ходи на фитнес.

— И кой е този мъж? Къде се срещнаха? — Тадеуш се опитваше да говори с безразличен тон, но Красич долавяше напрежението в гласа му.

— Наел е апартамент в същата сграда, в която живее и тя. Когато се прибра, тя отиде право при него. Радо ги видя на прозореца. Целували се.

Тадеуш поклати глава.

— Трябва да е сбъркал. Нали знаеш, Радо не блести с ум. Сигурно просто са се поздравили.

Красич поклати глава.

— Не е това. После ги видях и аз. Целуваха си се съвсем сериозно. При това по всичко личеше, че не им е за първи път. Тя остана в апартамента му повече от час и половина.

Тадеуш сви юмруци.

— Но не остана там цяла нощ?

— Не. Чак толкова глупава не е. Нали е знаела, че ще й се обадиш по телефона — Красич бръкна грубо с пръст в раната. — Водеше те за носа, шефе.

— И какво е търсел Ханзи?

— На другата сутрин, когато онзи мъж излезе, претърсих апартамента. Открих името му и всякакви други данни, и наредих на Ханзи да види до какво още може да се добере. Вероятно точно това е направил.

— Кой е този мъж?

— Някой си доктор Антъни Хил. Преподава в университета „Сейнт Андрюз“. Това е в Англия, нали?

— Всъщност в Шотландия — гласът на Тадеуш беше сух и рязък. — След малко ще стигнем до отклонение. Хайде да видим какво ще ни каже Ханзи за този доктор Антъни Хил. После ще решим как ще постъпим с госпожа Джексън.

Красич хвърли кос поглед към шефа си. Профилът му беше суров, мускулите на челюстта — изхвръкнали от стискане. Не би искал да е на мястото на Каролайн Джексън следващия път, когато го срещне. „Пада й се на мръсницата“, каза си той доволно, докато включваше мигача, за да сигнализира смяна на платното. На жена вяра да нямаш.

Цяла нощ го тресеше, койката се беше просмукала от потта му. Сърцето му биеше, като че ли щеше да изхвръкне, черни вълни пулсираха в слепоочията му. Цялата вечер бе имал чувството, че корабът е капан, който се затваря около него. Принудителното бездействие го влудяваше. Нямаше какво да върши освен някакви дребни механични дейности, които не можеха да отклонят съзнанието му от постоянния спор, който водеше сам със себе си. Дори Гюнтер и Манфред забелязаха, че нещо не е наред. Накрая, когато се опитаха да изразят за пореден път загрижеността си за него, той им се разкрещя. Стреснатите им лица бяха ужасно предупреждение за това, което можеше да се случи, ако изгубеше контрол над себе си.

Не можеше да си позволи никакви грешки — в противен случай всичко, към което се бе стремил с такива усилия, щеше да бъде загубено. Трябваше да измине още много път, преди да се убеди, че светът ще разбере смисъла на това, което правеше. Напомняше си го непрекъснато. Трудно беше да се овладее, докато главата му се пръскаше от противоречиви мисли. Всеки път, когато решеше, че си е изяснил нещата, някаква нова мисъл се прокрадваше коварно в съзнанието му и объркваше всичко. Първоначално се беше убедил, че е унищожил смисъла на мисията си, като се вслуша в гласа на дядо си и се остави да бъде изкушен от онази кучка Калве. После се убеди, че е постъпил правилно, защото по този начин я бе подчинил изцяло на себе си. Малко по-късно обаче махалото се залюляваше в обратна посока и той си оставаше все така объркан.

На всичкото отгоре се струпа и шокът, който преживя, когато прочете във, вестниците статии, в които се коментираше делото му. Въпреки че беше очаквал този момент и мислеше, че е подготвен за него, сблъсъкът с действителността го обърка. Наричаха го чудовище, както беше очаквал. Но се беше надявал, че ще се намери поне един човек, който да осъзнае, че това, което се случваше с тези арогантни мръсници, имаше солидно, сериозно основание. Но никой не бе казал и една дума против тях.