Вал Макдърмид - Последно изкушение

— Трябват ми малко по-сигурни данни. Освен това случаят си е мой. Ако не бяхме аз и Петра — и ти, разбира се, досега нямаше да има и помен от улики. Мисля, че имам пълно право да организирам сама преследването. Освен това искам да ти благодаря за всичко, което правиш за нас — добави тя. Английският й беше правилен, но малко дървен.

Тони си каза, че наистина трудно може да се намери по-голяма сила от откровения егоизъм. Но това не му пречеше. Опитът го беше научил, че когато се стигнеше до последния етап в преследването на сериен убиец, колкото по-малък беше екипът, толкова по-добре.

— Виж какво, от кой знае колко време не съм проявявал такъв интерес към живота. Би трябвало аз да ви благодаря, а не вие на мен.

Петнайсет минути по-късно той излезе тичешком от апартамента. Чантата с лаптопа се полюляваше на рамото му. Имаше четиридесет минути, за да стигне навреме за полета до Бон. За щастие взе такси почти веднага.

Беше толкова възбуден, че през ум не му мина да провери дали не го следят.

Карол не помнеше откога не е спала толкова дълго. Беше се мушнала в леглото малко преди полунощ, напълно изтощена, но още превъзбудена. Мислеше, че няма да заспи с часове. Въпреки това бе заспала в мига, в който главата й докосна възглавницата. Когато отвори очи, минаваше десет.

След като се убеди, че часовникът не е спрял през нощта, тя скочи от леглото и хукна към душа. Не беше добавила нито ред към вчерашните доклади. Само писането щеше да й отнеме часове. При това положение Морган и Гандал щяха да решат, че са я убили или че е останала да спи с Радецки. Най-добре беше да ги предупреди, че всичко е наред, и че ще прати докладите по-късно.

— Да му се не види! — викаше тя, докато водата плющеше по тялото й. Толкова й се искаше да се поизлежава в леглото, да си припомни с наслада снощната прегръдка на Тони, да си повтори всяка негова дума. Вместо това трябваше да залепне за клавиатурата и да запише всички подробности от срещите си с Радецки и Красич.

Тъкмо излизаше от банята, когато стационарният телефон иззвъня. Можеше да бъде единствено Радецки. Петра никога не би й се обадила на този телефон, нито пък Тони. А никой друг не знаеше къде се намира в момента. Тя претича гола, ръсейки вода, през дневната, и вдигна слушалката на петото иззвъняване.

— Ало?

— Каролайн? Как се чувстваш днес? — познатия глас звучеше много официално.

— Чудесно, а ти?

— Налага се да свърша нещо, ще отсъствам цял ден.

— Струва ми се, че си сърдит, Таджо — тя се постара да говори спокойно.

— Никак даже — тонът му поомекна. — Съжалявам, защото се надявах, че ще можем да бъде заедно, да поговорим, но е невъзможно. Моля те да ми повярваш, това няма нищо общо със снощи. Двамата с Дарко наистина имаме важен ангажимент.

— Добре, Таджо. Работата си е работа, мисля, че и двамата сме на едно мнение по въпроса. А и аз имам достатъчно неща за вършене.

— Не ми се искаше да помислиш, че това има някаква връзка с предната вечер.

Карол се усмихна. Беше готова да повярва, че го е обработила докрай. Винаги трябва да се молят за още, очевидно принципът си оставаше един.

— Не бих искала между нас да има напрежение — каза тя на глас.

— Чудесно. А пък ако ти трябва БМВ-то, ела до тук. Оставям го в подземния гараж. Ключовете са в портиера. Ще му кажа, че ще дойдеш, става ли?

— Благодаря, но ми се струва, че няма да имам време за разходки. Все пак е добре да знам, че предложението важи. Обади се, като се прибереш.

— Ще се обадя. И когато се върна, ще довършим това, което започнахме, нали?

— Надявам се. До скоро, Таджо — тя остави слушалката на мястото й и отново се усмихна. Всичко се развиваше великолепно. Тадеуш нямаше да й се пречка и не се налагаше да търси извинения, за да има време да напише докладите. И което беше по-хубаво, можеше да прекара вечерта с Тони. Животът щеше да става все по-хубав от тук нататък. Беше убедена в това.

Ако продължаваше да вали така, не съществуваше опасност какъвто и да било плавателен съд да потегли по Рейн в близкото бъдеще. Така поне мислеше Тони през този мрачен следобед, докато се взираше през предното стъкло на наетия опел. Ако можеше да се вярва на картите, които беше разпрострял на седалката до себе си, наближаваше до малко пристанище на края на някакъв канал. Вече беше обиколил няколко подобни места край Кьолн, но не откри нищо. Започваше да му омръзва ту да се мокри до кости под дъжда, ту да се спарва от отоплението в колата.