Вал Макдърмид - Последно изкушение

Тъкмо се чудеше дали да не притича до будката на ъгъла, за да си купи вестник, когато входната врата на сградата се отвори и мъжът от номер 102 се появи на улицата. Носеше лаптоп в чанта през рамо. Радо натисна бутона, с който набираше чичо си.

— Здрасти, Радо е — каза той задъхано. — Мъжът излезе. Тръгна към Курфюрстендам. Сигурно ще се опита да хване такси.

— Следвай го. Ако тръгне да се връща към апартамента, ми се обади — каза Красич. Затвори телефона, допи кафето си и остави на масата банкнота от двайсет марки, за да покрие сметката. Излезе от кафенето и се насочи право към сградата, но се оглеждаше за Каролайн Джексън. Само това му липсваше, да се сблъска с нея.

Когато се упъти към вратата, късметът му проработи. Някакъв мъж на средна възраст излезе припряно, стиснал папка под мишница. В ръцете си държеше купчина документи. Красич успя да задържи вратата, преди автоматът да щракне. Влезе и изтича нагоре по стълбите към апартамент номер 102. С ключалката се справи за три минути.

Този път започна от банята. На пода имаше кожен сак с цяла дузина разделения и вътрешни джобове. Красич започна да го преравя методично. В един от вътрешните джобове, затворен с цип, намери паспорт. Извади една смачкана фактура от джоба си и надраска на нея данните. Някой си доктор Антъни Хил. Дата и място на раждане, печати за влизане и излизане в САЩ, Австралия, Канада и Русия. Нищо друго в сака не събуди интереса му.

Започна да прехвърля бързо дрехите в гардероба. Във вътрешния джоб на едно поизтъркано сако от туид откри преподавателска карта със снимка, от която личеше, че Хил е член на клуба на преподавателите в Университета „Сейнт Андрюз“. Записа отново всички данни. Огледа дневната, но тя почти нямаше вид на обитавана. На писалището имаше куп бели листа, но най-горният беше празен.

Когато телефонът му иззвъня, Красич подскочи.

— Какво има, Радо? — изръмжа той.

— Исках само да ти съобщя, че таксито го закара до някакъв апартамент точно срещу парка Кройцберг. Отвори си със свой ключ.

— Добре, запиши адреса и не го изпускай от очи. Обади се, когато потегли насам.

Той прибра телефона в джоба си и продължи с претърсването. Единственото друго нещо, което представляваше интерес, беше оръфано томче с поезията на Т. С. Елиът. Книгата беше надписана със следното посвещение: „На Тони от Карол, La Figlia Che Piange.“ Красич прегледа стихотворението със същото заглавие, но нищо не разбра. Разправяше се за някаква статуя на плачещо момиче.

Няма значение. Беше намерил това, което търсеше. Знаеше къде точно ще открие всичко, което трябваше да се знае за доктор Антъни Хил.

Марейке се появи на паркинга и примижа на дневната светлина. Преди малко бе изпитала чувството, че ако не излезе на чист въздух, ще започне да крещи. Струваше й се, че от седмици диша въздух, употребяван поне от още двайсет чифта бели дробове. Започна да тръска ръцете си в китките, после поразкърши раменете си. Ако разсъждаваше разумно, съзнаваше, че бележат някакъв напредък, но емоционално погледнато, се чувстваше затънала в тресавище от хартии и електронни комуникации. Дори само обемът на информацията, която непрекъснато пристигаше, означаваше, че тя не би могла да насмогне да я преглежда, камо ли пък да я анализира и да взема адекватни решения. На всичкото отгоре трябваше да вкарва и предложенията, които й изпращаше Тони, като ги представяше за лично свои. Цяла сутрин беше възлагала всевъзможни задачи на останалите от екипа, докато накрая изгуби представа какво е поискала и какво още предстои да бъде направено. А Мартенс щеше да се появи всеки момент и да иска да му докладва.

Беше се облегнала на стената и се самосъжаляваше, когато от участъка се появи един от цивилните чиновници и се огледа неуверено. Когато погледът му падна върху нея, лицето му светна и той веднага я заговори.

— Вие сте капитан Ван Хаселт, нали?

Марейке кимна.

— Точно така.

— Аз съм Дан Класенс? Обработвам данните от камерите за наблюдение на автомобилното движение? — имаше дразнещия маниер да произнася всяко изречение така, че звучеше като въпрос.

— Приятно ми е да се запознаем, Дан — каза тя уморено.

— Тази сутрин бях в кафенето? Седяхме с някои от вашите колеги и те разговаряха за убийството на Де Гроот и другите убийства? Казаха, че сте им възложили да изгледат филмите от камерите за наблюдение на движението? Записите от деня, когато е бил убит Де Гроот? Трябвало да търсят тъмен фолксваген голф с немска регистрация?