Вал Макдърмид - Последно изкушение

— Така е, това е една от възможните улики, които проучваме.

— Тогава си помислих, че може да прегледам бележките от деня — той замълча. Очевидно очакваше подкана.

— Да? — тя беше прекалено уморена, за да демонстрира нещо повече от учтив интерес.

— Когато се върнах, направих проверката? И открих това — той й поднесе със замах някакъв лист, който извади от папката в ръката си. Държеше се гордо като куче, което носи на стопанина си добре олигавена пръчка.

Беше бележка за превишена скорост, регистрирана от една от автоматичните камери, които бяха поставени в покрайнините на града. Датата и часът отговаряха на данните от убийството на Питер Де Гроот. Заснет беше черен фолксваген голф с немски регистрационен номер. Като онзи, който приятелят на Маргарете Шилинг беше видял на входната алея пред дома й. Докато четеше подробностите, Марейке усети, че дланите й се изпотяват. Колата беше регистрирана на името на Вилхелм Алберт Ман. Двайсет и шестгодишен. Като постоянен адрес беше цитиран корабът „Вилхелмина Розен“, регистриран към една хамбургска корабна компания.

— Невероятно — прошепна тя. Излизаше, че Тони е бил прав от самото начало.

— Това ще свърши ли работа? — попита Дан развълнувано.

— О, да — тя се чудеше как успява да говори спокойно. — Да, ще ни помогне, дори много. Благодаря, Дан. Между другото, нали няма да разказваш за това? Нали знаеш, строго поверително и така нататък…

Той кимна.

— Няма проблеми, капитан Ван Хаселт — обърна се и тръгна забързано към сградата, но на стълбите се обърна и й махна.

Въпросът беше какво да предприеме сега? Имаше чувството, че немските й колеги няма да са убедени, че това е улика, на която трябва да се даде предимство. Като начало, всичко, което можеше да им разкаже, изглеждаше като някакво съчетание от хрумване и съвпадения. Имаше много напълно невинни причини, поради които един немски шкипер можеше да отиде в Лайден. Нямаше дори доказателства, че самият Ман е бил зад волана. Имаше и нещо по-важно. Тя беше наясно с политиката на отношенията между отделните екипи. Колкото и нетърпеливи да бяха всички да приключат случаите, шефовете им не биха приели с готовност напътствия от холандската полиция. Да, искаха да открият убиеца, но по възможност случаите трябваха да бъдат решени от техните хора. Така че, дори да приемеха с радост улика по толкова тежко разследване, надали щяха да се заемат незабавно с нея. Освен това случаят си беше неин от самото начало. Ако не бяха те двете с Петра, немската полиция щеше да е далеч по-назад с диренето. Ако някой заслужаваше похвала за справяне със случая, това бяха те двете. Нямаше намерение да подарява актива си.

Необходимо беше някой от неофициалните й сътрудници да проследи пътя на „Вилхелмина Розен“ и да проучи Вилхелм Алберт Ман. Ако Тони беше прав в предположението си, че убиецът е задържан някъде от пълноводието, не би било трудно да се претърсят околностите на Кьолн за кораба на Ман.

Тя се упъти към участъка, като започна да съчинява наум мейла, който щеше да изпрати.

Красич гледаше пълничкия млад мъж, който се беше разположил пред клавиатурата като миниатюрен Джаба.

— Какво ще кажеш? Можеш ли да научиш нещо за този доктор Антъни Хил?

Хакерът Ханзи се ухили.

— Никакъв проблем. Официалните данни ще имаш след минути, а по-личните неща като адрес и банкова сметка ще ми отнемат малко повече време. Разчитай на мен. Ще ти предам всичко необходимо след няколко часа.

— Добре. И като сме започнали… — той прочете адреса, на който таксито беше закарало Тони същата сутрин. — Искам да знам кой живее на това място. Става ли?

— А кога ще получа парите?

Красич го потупа по мазната коса.

— Когато видя резултатите.

— Винаги съм оправдавал очакванията — каза хакерът. Курсорът вече се плъзгаше по екрана.

— Сега не е моментът да се издъниш — звънът на мобилния телефон прекъсна Красич. Той отиде в ъгъла на стаята — имаше много висок таван, беше част от апартамент в Пренцлауер Берг, където кандидат-членове на контракултурата се срещаха заедно с истински нейни представители, какъвто беше техният човек.

— Ало? — изръмжа той.

— Дарко, обажда се Арджуни.

Дарко прижумя, заслушан в силния турски акцент. Щеше му се новият посредник да запомни, че не бива да си служи с имена, когато говори по телефона.

— С какво мога да ти бъда полезен?

— Закъсваме. Очаквахме една пратка, а тя не идва.

— Знам. Това, с което разполагате, няма ли да ви стигне на първо време?