Вал Макдърмид - Последно изкушение

— Тъй вярно — Петра се завъртя на пета и тръгна към вратата.

— Петра? — подвикна Плеш, докато тя натискаше дръжката.

Петра се обърна отново с лице към нея.

— Да?

— Вярвай ми, така е по-добре.

Погледът на Петра говореше, че не вярва на нито една дума на Плеш. Но на глас каза само:

— Щом казвате.

И излезе.

Пет минути по-късно Акулата я откри, застанала под проливния дъжд на паркинга. Беше взела отнякъде едно парче тухла и блъскаше ожесточено с него по стената. Той прояви достатъчно разум да не казва нищо и да изчака мълчаливо, докато тя се изтощи и пусна тухлата на земята. Двамата се спогледаха. Дъждовната вода се стичаше по лицата им.

— Всичко ще бъде наред — каза тя.

— Така ли мислиш?

— Длъжни сме да се справим — тя обви раменете му с ръка и двамата влязоха обратно в сградата.

Внушителният силует на мерцедеса се плъзгаше по крайната лява лента на магистралата. Шофираше Красич.

— Гадно време — измърмори той, докато чистачките се бореха с водата, плисната върху предното стъкло от минаващ камион. Пейзажът наоколо представляваше само размити зелени петна, прорязани от водни струи.

— Както казваше навремето баба ми, ако няма как да се отървеш, трябва да се научиш да търпиш — Тадеуш вдигна за миг очи от списанието за ловни оръжия, което четеше.

— Така да е. Ама се хващам на бас, че на нея не й се е налагало да пътува за шибания Кьолн, за да спасява пратка хероин, защото Рейн била придошла и транспортът е спрян — изръмжа Дарко.

— Стига, Дарко, това е обикновено неудобство. Освен това можеш да погледнеш на нещата от добрата им страна — полицаите ненавиждат такова време не по-малко от нас. Така ще бъдем по-спокойни.

Красич изсумтя. Явно не беше убеден в правотата на думите му.

— Дано да не е толкова гадно, когато тръгнем за Ротердам.

— Защо не искаш да летим? Няма да носим нищо подозрително със себе си.

— Не обичам да ползвам самолети, ако не е абсолютно наложително — отвърна Красич. — Имената в списъка на пасажерите са следа, която оставяш зад себе си.

— Добре де, а защо да не пътуваме с влак? По-удобно е, отколкото с кола.

— Много хора има. Във влака не можеш да разговаряш. Пълно е с любопитни бабички, тръгнали на гости на внуците си.

— Господи, днес наистина си в много добро настроение. Какво те тормози?

Красич се поколеба дали да каже нещо за Каролайн Джексън и Антъни Хил. Накрая реши да изчака, докато събере повече сведения. Не можеше да си представи, че ще се открие някакво невинно обяснение на това, което бе видял предната вечер, но като се имаше предвид, че шефът се беше побъркал по тази загадъчна жена, му се искаше да разполага с възможно най-голямо количество аргументи, преди да каже нещо против нея.

— Просто не обичам дъжд — каза той.

През останалата част от пътя почти не разговаряха. Тадеуш отново се зачете в списанието. Бяха изминали около три часа. Зад гърба им беше останал две трети от пътя, когато мобилният телефон на Красич иззвъня. Той бръкна в джоба си и го включи, докато Тадеуш цъкаше укорително, защото Дарко така и не се бе научил да ползва високоговорителя, за да не пуска волана.

— Ало? — каза Красич.

— Приключих с търсенето — каза човекът на другия край. Гласът му беше допълнително деформиран от някакво електронно устройство.

— Е?

— Трябва сам да видиш резултатите. Такова нещо не се казва по телефона.

Тази работа ставаше все по-съмнителна. Красич знаеше много добре, че хакерите са едни от най-видните параноици, но това не означаваше, че винаги грешат.

— Точно сега не мога да дойда. Намирам се на четиристотин километра от Берлин.

С ъгълчето на окото си той забеляза, че Тадеуш е заинтригуван.

— Можеш ли да намериш някое интернет кафе?

— Какво?

— Интернет кафе. Място, където можеш срещу заплащане да ползваш компютър с достъп до интернет.

— Знам какво е интернет кафе. Какво да правя в него?

— Ще ти открия адрес и ще пратя всичко на него. Ще ползвам hotmail, com. Ще напишеш www.hotmail.com, а после ще въведеш името си като адрес. Ще ползвам името и фамилията ти. Парола ще бъде името на улицата, на която живея. Ясно ли е? Ще запомниш ли?

— Разбира се, че мога да запомня шибаната тъпотия — www.hotmail.com, после моето име и името на улицата, на която живееш. Мислиш ли, че начинът е безопасен?

— Много по-безопасен, отколкото да говорим по телефона. И на твое място не бих се бавил. Налага се да видиш това, което ще ти пратя колкото е възможно по-бързо — събеседникът му затвори телефона.