Вал Макдърмид - Последно изкушение

— Не, чакай — промърмори задъхано.

Той застина с ръка на бедрото й.

— Какво има?

Тя притвори очи.

— Не мога. Съжалявам, но не мога. Просто не мога.

Той се наведе отново към нея. Пръстите му се притиснаха по-здраво към тялото й.

— И ти искаш да се любим, почувствах го.

Карол се измъкна колкото бе възможно по-настрани от него и побутна ръката му.

— Исках, тоест още искам. Просто… съжалявам, Таджо, стана прекалено бързо. Прекалено внезапно е за мен.

Той удари с длан по бедрото си.

— Не разбирам. Целуваше ме така, че беше ясно колко ме желаеш — той повиши тон, присви очи и се навъси.

— Наистина те желая, не мисли, че съм те излъгала. Но… всичко ми се струва много странно. Никога не съм имала връзка с човек, с когото работя. Не съм убедена, че ще мога да се справя с положението. Трябва ми време, за да бъда наясно със себе си.

— Боже мили! — той, скочи на крака и извади пура от кутията. Започна да я пали умишлено бавно, за да си остави време да дойде на себе си. — И аз никога досега не съм искал да спя с жена, с която имам делови отношения — продължи той. — Но не виждам как връзката ни би могла да попречи на професионалните ни отношения — най-много да ги укрепи допълнително. Ще бъдем заедно във всяко отношение. Можем да направим чудеса, Каролайн.

Тя посегна към чашата си и отпи.

— Същото искам и аз, но ми трябва малко повече време, за да свикна с мисълта. Не съм казала, че няма никога да спя с теб — просто не ми се иска да е тази вечер. — Тя отклони поглед. — А има и още нещо.

— Така ли? И какво е то? — той я погледна предизвикателно.

— Катерина — отвърна тя тихо.

Лицето му се затвори и се превърна в студената маска, която бе видяла при първата им среща.

— Какво общо има Катерина? — попита той накрая.

— Ти самият твърдиш, че приличам удивително много на нея — Карол се постара да постигне умолително изражение. — Искам да бъда сигурна, че искаш да спиш именно с мен, а не с някакъв нов образ на Катерина.

Очите му помръкнаха, раменете му се отпуснаха.

— Мислиш ли, че не съм си задавал този въпрос?

— Не знам — съзнавайки, че е открила средството, с което гневът му се превръщаше в ранимост, тя си позволи да се отпусне едва забележимо.

— Когато те видях за първи път, веднага след първоначалния шок си казах, че никога не бих спал с теб, защото звучи извратено. Но колкото повече те опознавах, толкова по-привлечен се чувствах от теб. Сега, когато те гледам, не виждам Катерина, а Каролайн. Трябва да ми вярваш.

— Искам да ти повярвам, Таджо. Но ми се струва, че ми трябва още малко време.

Той скръсти ръце на гърдите си.

— Разбирам те. Ще имаш толкова време, колкото пожелаеш. Няма защо да бързаме. Извинявай, ако съм бил прекалено настоятелен.

Тя поклати глава.

— Няма за какво да се извиняваш. Поне така си изяснихме нещата и разбрахме на какви позиции сме.

Той се усмихна едва забележимо.

— Имам добри предчувствия за бъдещето ни, Каролайн.

— Аз също, Таджо. Но искам да съм сигурна — тя оправи роклята си и стана. — А сега мисля, че ще е най-добре да се прибирам.

В неговия апартамент лампите още светеха, завесите не бяха дръпнати. Това беше първото, което Карол провери, когато слезе от мерцедеса на Тадеуш и се сбогува с шофьора му. Чувстваше се раздърпана и някак омърсена от епизода на дивана, но й беше все едно. Нуждата да види Тони беше толкова силна, че не можеше да си позволи да губи време да оправя външния си вид.

Вратата се отвори толкова бързо, сякаш той бе седял в антрето и бе чакал тя да почука. Като я видя, Тони се усмихна възторжено.

— Изглеждаш страхотно — отбеляза той, докато вървеше с нея към дневната. — Как мина?

Стояха на сантиметри един от друг. Видът й спираше дъха му. Косата й сияеше на фона на тъмния прозорец, устните й бяха леко разтворени в плаха усмивка. Около нея витаеше атмосфера на възбуда, която накара сърцето му да се свие тревожно. Съзнаваше, че я ревнува. Искаше той да предизвиква у нея такова вълнение, а не онзи тип Радецки, който си оставаше престъпник въпреки маската на изисканост.

— През деня всичко мина блестящо. Той ме заведе извън града и ми обясни как прекарва стока по водните пътища. Следобед се срещнахме с помощника му, Дарко Красич. Господи, той е същински звяр. Такъв човек може да ме накара да внимавам двойно, да не би да се издам. При това е съвсем ясно, че ме мрази. При най-малкото подозрение, че мога да навредя на скъпоценния му Таджо, ще ми счупи врата.