Вал Макдърмид - Последно изкушение

— Не, разбира се. Мислех да отида още снощи, но после размислих и го оставих за сутринта — заради светлината, нали разбираш. Станах още преди зазоряване, облякох си най-старите дрехи и тръгнах напряко през нивите. Намерих едно място, откъдето можех да наблюдавам къщата, промуших се под един плет и влязох. Божичко, беше ужасно. Кал навсякъде, освен това не съм подозирал, че прасетата миришат чак толкова отвратително.

— Остави сега прасетата. Какво видя?

— Ами денят е прекрасен, нали си съгласна? Прекрасно пролетно време. Така или иначе, около седем се появи един тип на колело — на средна възраст, як като горила. Дойде да нахрани прасетата. После известно време не се случваше нищо. Най-сетне от задната врата на къщата излезе някаква жена — към петдесетте. Започна да се разхожда из двора и да се оглежда много внимателно. Покрай двора минава една пътека, та тя се вдигна на пръсти и погледна над оградата — като че ли искаше да се убеди, че наоколо няма никой. После влезе обратно в къщата и излезе с едно момиченце. Бях взел със себе си бинокъла, и веднага видях, че е детето на Марлене. Направо не можех да повярвам на късмета си. Така или иначе жената държеше Таня за ръка, но после я пусна. Видях, че детето е вързано с въже през кръста. Опита се да се затича, но тя веднага го дръпна обратно. Поразходи детето из двора — като куче на каишка, после го взе на ръце и го прибра обратно в къщата.

— Сигурен ли си, че е била Таня.

Акулата закима трескаво, като че ли беше прихванал болестта на Паркинсън.

— Казвам ти, Петра, няма никаква грешка. Носех и снимката й със себе си, за да съм абсолютно сигурен. Това Таня, няма никакво съмнение.

Той се усмихна с очакване.

Петра поклати глава. Не й се вярваше, че по кокала, който му беше подхвърлила, за да не й досажда, е имало толкова месо. Колкото и да уважаваше Карол Джордан и нейната работа, все още се надяваше тя да е тази, която ще обезвреди Радецки. Сега като че ли имаше шансове да се добере до него.

— Страхотно си се справил.

— Какво ще правим сега? — попита той.

— Отиваме при Плеш, решаваме как да постъпим, за да освободим детето и да се погрижим за Марлене, за да не я докопат Красич и Радецки. Добра работа, хлапе. Впечатлена съм.

Не му трябваше нищо повече. Той се ухили доволно.

— Идеята си беше твоя.

— Може би, но благодарение на твоята съвестна работа открихме детето. Хайде да зарадваме Плеш.

Карол си мислеше, че когато Тадеуш спомена „малък офис“, не го беше казал на шега. В това помещение над залата за компютърни игри и ротативки едва имаше място за маса и четири стола. Но независимо от мърлявото стълбище, по което се бяха качили до тук, самият офис беше луксозно обзаведен, както беше очаквала. Миришеше на застоял цигарен дим, но мебелите бяха луксозни, тапицирани с естествена кожа, масата беше солидна, от полиран дъб. На малка масичка имаше бутилка марково шампанско и друга — „Джек Даниълс“, четири кристални чаши и четири пепелника от ръчно декорирано стъкло. Стените и тавана бяха облицовани със звукоизолиращи плочи, така че електронната какофония отдолу не достигаше до тази светая светих.

— Много изискано — отбеляза Карол, докато отместваше един от столовете, за да седне на него. — Виждам, че държиш да впечатляваш деловите си партньори.

Тадеуш сви рамене.

— Защо да не си осигуря удобство? — Той погледна часовника си. — Разполагай се. Дарко ще пристигне всеки момент. Искаш ли нещо за пиене?

Тя поклати глава.

— Малко ми е рано за алкохол — седна и обърна стола така, че да гледа точно към вратата.

Тадеуш повдигна вежди.

— Мястото на бодигарда.

— Моля?

— Телохранителите винаги сядат така, че да наблюдават вратата.

Карол се разсмя.

— Всички жени над трийсет години сядат с гръб към прозореца, Таджо.

— Това не може да бъде грижа за теб, Каролайн.

Преди тя да отвърне на комплимента, вратата се отвори.

„Да му се не види, та това е същински танк на два крака“, беше първата й мисъл.

Красич застана на прага и широките му рамене изпълниха рамката на вратата. Очите му, засенчени от гъстите вежди, оглеждаха сцената. „Бъди очарователна“, нареди си Карол и скочи на крака. Прекоси малкото разстояние, което я отделяше от него, протегнала ръка. Усмивката й прикриваше дълбокото безпокойство, което физическото присъствие на този човек събуди у нея.

— Вие трябва да сте Дарко — каза тя. — Приятно ми е да се запознаем.

Красич пое ръката й и я стисна учудващо внимателно.