Вал Макдърмид - Последно изкушение

— Как да се обосновем? Това няма нищо общо с организираната престъпност, не е в ресора ни.

— Но ние сме направили връзката. Освен това сме експерти по анализ на данни и сме привикнали да работим с Европол.

— Ти занасяш ли се? Като че ли ти е малко това, което имаш да вършиш по операцията „Радецки“. Стига, Петра, това не е наша работа и ти го знаеш. Ще се обадя на шефа на разследването в Хайделберг и ще задвижа нещата. Чудесна работа свърши, като забеляза връзката. Но не е редно да настояваш за случая.

Още преди Петра да продължи да спори, вратата се отвори с трясък и на прага застана Акулата, зачервен, с блеснали очи.

— Извинявайте, че нахлух така, госпожо — запелтечи той. — Но… става дума за този случай, който Петра ми показа в бюлетина. Току-що пристигна ново съобщение. Изглежда, че има ново убийство. Само че този път в Кьолн.

Карол си каза, че Петра беше права за моторницата. Това не беше играчка на богаташ. Корпусът й беше от дърво, със съвършени пропорции, с малка покрита каюта по средата. Тадеуш й каза, че когато я купил, била почти развалина, но се влюбил в елегантната й линия и фината изработка на корпуса — от застъпващи се дъски. Възстановил някогашния й блясък, и сега моторницата представляваше съвършен музеен експонат, който обаче функционираше не по-зле, отколкото през трийсетте години, когато е била построена. Когато Карол поглеждаше навътре в малката каюта, забелязваше как лъснатите месингови части и полираният махагон пречупват меко светлината. Нямаше излишни пространства — пейката, която опасваше три от стените на кабината, имаше жлебове, в които се плъзваха двата края на масичката, така че се получаваше двойно легло. Имаше вградени шкафове, където можеше да се поставя багаж, но всичко беше конструирано така, че не се нарушаваха елегантните пропорции на малкото помещение.

На палубата, малко зад кабината, един висок, мълчалив мъж стоеше облегнат на руля и чакаше заповедта на Тадеуш, за да потеглят.

— Знае само една-две думи на английски — бе казал Тадеуш, докато й помагаше да се качи на борда. — Поляк е, като мен. Ние, поляците, сме най-добрите моряци на света.

— Струва ми се, че ние, англичаните, сме склонни да оспорим това твърдение — отбеляза Карол.

Той кимна, признавайки правотата й. Днес изобщо не приличаше на сериозния бизнесмен, когото бе видяла на предишните им две срещи. Беше облечен в джинси и дебел рибарски пуловер, с плетена шапка, нахлупена на главата, и приличаше на всички останали лодкари, с които се бяха разминали по пътя от колата до моторницата. Издаваха го само ръцете — меки, без мазоли от тежък физически труд.

— Позволете ми да ви покажа лодката — настоя той, докато я водеше надолу. После отстъпи назад и я остави да се огледа.

— Много е красива — каза искрено Карол.

— Предполагам, че е строена за някакъв висш лидер на нацистката партия — каза той. — Но така и не съм проучил въпроса. Предпочитам да не знам, боя се, че ако узная прекалено много от историята й, мога да престана да й се радвам.

— Същото е и с любовниците — саркастичната усмивка на Карол премахваше всякакви подозрения, че това може да е опит за флирт. Тя не беше пропуснала да отбележи иронията, което се криеше в думите му — очевидно не се замисляше, че самият той е направил парите си на гърба на човешкото нещастие. Стори й се противно, че Тадеуш се опитва да се постави по-високо в морално отношение от предполагаемия някогашен собственик на лодката. Затова пък тази негова морална слепота щеше да й бъде от полза, когато изпълняваше сложните ходове на предстоящата игра.

— Като че ли сте права — отвърна той развеселено. — Нещо за пиене? После ще се качим на палубата и ще си поиграя на екскурзовод.

Той отвори един от дървените капаци, зад който имаше малък хладилник, зареден с бира и шампанско. — Много е малък за големи бутилки — поясни той и вдигна половинлитрова бутилка „Перие-Жуе“. — Това става ли?

След няколко минути двамата седяха на пейката на кърмата с чаши шампанско, а щурманът маневрираше внимателно, за да изведе лодката от Румелсбергското езеро към широкото течение на река Шпрее.

— Днес за бизнес ли ще говорим, или ще се опознаваме? — попита Карол.

— По малко от двете. Исках да ви покажа града от различна перспектива, а се надявах да споделите и малко повече за деловите си планове.

Карол кимна.

— Звучи добре.

Лодката зави и се насочи към един шлюз. Докато чакаха да преминат, Тадеуш й разказваше какво ли не за търговските кораби. Разказа й как раздигнали за един ден двайсет хиляди тона отломки по време на реконструкцията на Потсдамер Плац. Как по време на една рутинна митническа инспекция открили жената на капитана на един от корабите — мъртва и заровена в трюма под въглищата. Че наричали речната полиция „патешка полиция“.