Вал Макдърмид - Последно изкушение

— Сигурно създават проблеми на местната полиция.

Берн сви рамене.

— Поне не вилнеят по улицата — изхили се той с тънък глас, странно несъответстващ на набитата му фигура. — А това там е катедралата — допълни той. По тона му личеше, че счита забележката за излишна. Изключено беше човек да не забележи кулите — близнаци. — Шилинг се е разхождала из центъра в деня на смъртта си. Вечеряла сама в едно малко заведение на пазарния площад.

— Далеч ли сме от дома на доктор Шилинг? — попита Тони.

— Около десет минути път.

— Приятелят й успя ли да си спомни нещо за нападателя?

— Гаджето ли? От него полза, колкото от евнух в бардак. Нищо не видял, нищо не чул. Знае само, че видял непозната кола, паркирана пред къщата. Фолксваген голф — или черен, или тъмносин. Разбираш ли, дори не е забелязал дали номерът е местен или от друг град. Имаш ли представа колко черни и тъмносини голфове има само в Бремен?

— Сигурно са доста.

Бернд изсумтя.

— Толкова много, че просто няма смисъл да започнем да ги проверяваме — той зави от главната улица по тиха уличка с дървета. — От тук започва предградието, където е живяла. Нашият човек трябва да е минал по този път — това е единственият логичен маршрут за влизане и излизане от квартала.

Тони погледна през прозореца и се опита да си представи как изглежда улицата след смрачаване. Къщите бяха построени навътре в дворовете, пред тях имаше малки, грижливо подстригани морави. Обитателите охраняваха строго личния си живот зад затворените входни врати. Нямаше причини някой да е забелязал колата, докато е пътувала към съдбоносното място. Замисли се дали убиецът не е проучил предварително околностите. Такива хора често го правеха, проучваха територията, следяха жертвите, разучаваха живота им, интересуваха се кому ще липсват, когато умрат. Но той имаше чувството, че Джеронимо не е от този тип убийци. Той беше тласкан от друг вид подбуди.

Опита се да си го представи как се озърта из смрачените улици, как проверява дали е завил на правилното място. Маршрутът беше сложен, и на много места бе възможно да се озовеш в задънена улица.

— Дали се е лутал? Възможно ли е някой от обитателите на околните къщи да се е подразнил, защото е ползвал алеята му, за да направи обратен завой?

Бернд го изгледа, като че ли беше полудял.

— Какво предлагаш, да обикаляме от врата на врата, за да проверим дали някой не се е подразнил от неизвестен шофьор?

— Вероятно е безсмислено — съгласи се Тони, — но човек никога не знае. Хората могат да бъдат много чувствителни на тема собственост, особено ако непознати шофьори постоянно ползват входната им алея за обратни завои.

На лицето на Бернд се изписа изражение, което Тони бе забелязвал и у други полицаи. Това беше физическият израз на мисъл, която гласеше горе-долу така: „Шибани психари, нямат никаква представа от работата на полицията“. Реши да си затваря устата и да запази хрумванията си само за Карол и Петра.

Колата зави по малка сляпа уличка с не повече от дузина къщи — краят й представляваше асфалтов полукръг. Навлязоха във входната алея на една от къщите, прилична досущ на всички останали, като изключим лентите, с които полицията я бе оградила като сцена на престъпление.

— Ето я — Бернд слезе от колата и се упъти към къщата, без да се обръща, за да провери дали Тони го следва.

Тони поспря за миг до колата и огледа останалите къщи на улицата. Всеки, който погледнеше в този миг от който и да е прозорец на която и да е къща, би могъл да го види съвсем ясно.

„Не се боиш, че може да те видят, така ли, Джеронимо? Все ти е едно дали някой ще те мерне или не. Убеден си, че си толкова невзрачен, че няма да си спомнят после нищо за теб.“

Кимна доволно и последва Бернд, който потропваше нервно, застанал със скръстени ръце на прага на къщата.

Влязоха едновременно, като и двамата автоматично понечиха да изтрият крака в отсъстващата изтривалка.

— Взеха я от лабораторията — като че ли очакват да открият някакъв рядък вид кал, която се среща в една-единствена каменоломна около Рур — отбеляза саркастично Бернд. — Убийството е извършено тук — и го поведе към кухнята.

Независимо от тънкия слой прашец, посипан при вземането на отпечатъци, всичко изглеждаше удивително уютно. Тони установи, че помни дори масата. Бяха седели край нея и бяха обсъждали възможностите да напишат съвместен реферат, бяха пили чаша след чаша кафе и евтино червено вино. От мисълта, че Маргарете е загинала на същата тази маса, му призля. Започна да кръстосва кухнята, която правеше впечатление на спретната и подредена. Изобщо не приличаше на сцена на брутално престъпление. Нямаше видими следи от кръв, нямаше и помен от миризмите, които човек неволно свързваше с жестока насилствена смърт. Невъзможно беше да си представиш, че в тази съвсем обикновена кухня се е разиграло ужасно престъпление.