Вал Макдърмид - Последно изкушение

Препоръчителна терапия: Начало на лечение с промяна на физиологичното състояние.

Дарко Красич беше убеден, че би могъл да прекарва по-полезно времето си, вместо да седи пред някаква жилищна сграда близо до Курфюрстендам и да чака някаква жена. От друга страна, времето, посветено на стремежа да попречи на шефа си да се държи като глупак, не беше изгубено. Като че ли му беше малко да се завира на предна линия — ето докъде ги беше докарал. Наложи се Красич да урежда не само убийство, ами и да търси детегледачка, и той не беше убеден коя от двете задачи е била по-трудна.

Но желанието да се появи на първа линия в собствения си бизнес беше поне разбираемо — докато фантазирането създаваше лошо име на един мъж, особено в техния бизнес. В кръговете, където Красич и шефът му припечелваха парите си, леката мегаломания беше напълно приемлива, а параноята — почти задължителна. Но да ти се привиждат чертите на мъртва жена на лицето на някаква случайно срещната непозната граничеше с пълна лудост. Красич беше убеден, че ако не пресече цялата история от корен, днес-утре щеше да записва шефа на сеанси при екстрасенс. Щяха да станат за посмешище. Само това му липсваше тъкмо сега, когато лудите албанци искаха ракети земя — въздух, а китайските гангстери навлизаха в бизнеса с хероина и нелегалните емигранти като много сериозна конкуренция.

Понамести се на седалката на безличния опел, който бе подбрал за наблюдението. Тази кола не беше проектирана за хора с широки рамене. Ставаше за кльощави интелектуалци, но не и за истински мъже. Беше вече девет и половина, но не се беше появила жена, отговаряща на описанието на Таджо. Киснеше тук от седем и половина, но не беше забелязал никакви подобия на Катерина да влизат или да излизат от сградата.

„Наистина жалко за Катерина“, мислеше той. Не беше каква да е жена. Не беше от типа на малоумните гангстерски гаджета, но не беше и от рода на устатите кучки, които се имат за толкова умни, че все гледат да те поставят на мястото ти. Пък беше и хубавица. Най-хубавото й беше, че с нея Таджо беше щастлив. А когато беше щастлив, играеше великолепно. А тъкмо сега шефът не беше щастлив, а почваше и да къса лентата в бизнеса. Рано или късно трябваше да приеме, че злополуката си е била злополука и нищо повече. Но така, както Красич виждаше нещата, до настъпването на този момент им предстоеше да загубят още много време.

Точно в този миг вратата на сградата се отвори и челюстта на Красич увисна. Ако не беше видял трупа на Катерина със собствените си очи, би се заклел, че на улицата излезе тя — в кръв и плът. Е, да, прическата беше различна, а и тази жена беше като че ли по-стегната и мускулеста от Катерина, но от такова разстояние изобщо не би могъл да ги различи.

— Да му се не види — изръмжа той вбесено. Това можеше да му послужи за урок — на Таджо все още можеше да се разчита.

Беше толкова стъписан, че едва не забрави за какво седи тук. Тя вече го беше подминала, когато той се съвзе и излезе припряно от колата. Вървеше бързо и стегнато, дългите й крака, облечени в удобни ниски обувки, крачеха твърдо и уверено. Наложи му се да побърза, за да не я губи от очи. Тя стигна до ъгъла на „Оливаерплац“ и зави надясно.

Когато и той стигна до ъгъла, видя, че тя е застанала пред една будка за вестници. Той се смеси с хората, които чакаха светофара да светне зелено, докато тя си купуваше английски вестник. После жената продължи до едно кафене. Собственикът беше извадил маси отвън в пристъп на оптимизъм, но на повечето берлинчани им беше студено да си пият кафето там. Каролайн Джексън също влезе вътре.

Красич се поколеба. Възможно бе да има среща с някого, а може би искаше да говори по телефона. Не му се щеше да привлича вниманието толкова отрано, но не биваше и да я остави да се измъкне. Мина забързано покрай кафенето и установи, че вътре има доста хора. Достатъчно за прикритие.

Той постоя умислено пред витрината на някакъв магазин, после се върна и влезе в заведението. Седна на бара така, че можеше да я вижда в гръб. Предпочиташе да не вижда лицето й — беше прекалено стряскащо да гледа физиономията на жена, за която знаеше, че е мъртва.

Тя не правеше нищо подозрително — просто си четеше вестника и пиеше кафе. Той си поръча еспресо и „Джак Даниълс“ и започна да пие много бавно. След трийсет и пет минути тя сгъна вестника, прибра го в чантата, плати сметката и излезе. „Тръгна към Курфюрстендам“, помисли той мрачно. Какво им ставаше на тези жени, като видеха магазини?