Вал Макдърмид - Последно изкушение

— Снощи се обадих на две места. И двата източника потвърдиха, че няма измама. Днес се видяхме отново и тя ми разказа още доста неща. Но искам да й се направи абсолютно пълна проверка, преди да захванем каквото и да било с нейно участие.

— Не си склонен да й вярваш, така ли? — намръщи се Красич.

— Прекалено много съм склонен да й вярвам, Дарко. В това е опасността.

Красич го изгледа учудено.

— Не разбирам.

Тадеуш отвори сребърната табакера, която лежеше на масата пред него, и извади пура. Подрязването и паленето му отне доста време. Красич чакаше търпеливо. Дългите години съвместна работа го бяха научили, че шефът няма да проговори, докато сам не реши, че е готов. По лицето на Тадеуш премина някакво неясно чувство, и най-сетне той каза:

— Тя е двойница на Катерина.

Пристигна келнерът с поръчката на Красич и той нямаше как да отговори. Отпи глътка „Джек Даниълс“, чудейки се как да реагира. Да не би шефът да се бе побъркал накрая?

— Как така? — попита той неуверено.

— Ами така. Все едно е близначка на Катерина. Снощи, когато влезе в ложата, едва не получих инфаркт. Мислех, че пред мен стои привидение, поне докато тя не отвори уста и не заговори на английски. Затова всяко мое решение, свързано с тази жена, не може да бъде меродавно — нали разбираш, Дарко. Колкото пъти я погледна, имам чувството, че сърцето ми спира.

— Майната му — Красич изля останалото уиски в кафето и изпи всичко на един дъх. — Убеден си, че не си жертва на някакво внушение?

— Не. Именно затова се уговорих с нея да обядваме заедно днес, за да се убедя, че не съм сънувал. Но тя не стряска само мен. Нали видях как хората се обръщат подир нас — и снощи в операта, и днес, в ресторанта. Явно не могат да повярват на очите си. Това е страхотен шок, Дарко.

— Значи искаш да я проверя?

— До дъно — Тадеуш бръкна във вътрешния си джоб и извади плик. — Тук има един италиански паспорт, който тя ми даде за доказателство, че се справя с работата си. Тук е и адресът й в Берлин. Снощи я убедих да се прибере с моята кола. Записал съм всичко, което помня да ми е казала за себе си. Искам да чуя всичко, което успееш да откриеш за нея. Или това е най-странното шибано съвпадение на света, или се плете нещо много гадно. Трябва да разбереш за какво става дума, Дарко.

— Заемам се веднага, шефе — Красич взе палтото си и се измъкна от сепарето. — Ако около нея има нещо нечисто, ще я заковем. Не бери грижа.

Тадеуш кимна, поуспокоен. Проследи с поглед Красич, който пореше тълпата като бик. Дарко щеше да се справи. Възможно беше Каролайн Джексън да крие нещо съмнително. А имаше и една, макар и незначителна, възможност тя да се окаже неговото спасение.

Рейн беше придошъл. Шкиперът на „Вилхелмина Розен“ стоеше на масивните стъпала на монумента, издигнат на „Дойчес Ек“ — мястото, където Мозел се влива в Рейн — и гледаше мрачно буйните кафеникави води на прилива. Реката беше затворена за търговски кораби. Честно казано, беше очаквал такова нещо. Напоследък се случваше все по-често, всяка пролет, а не както в детството му. Сигурно се дължеше на глобалното затопляне. Само че в неговите очи това беше; още един елемент от гигантски заговор, с цел да се попречи на намеренията му.

По план днес следобед трябваше да стигне до Кьолн и да пристане в малкия воден басейн встрани от централното течение на реката. Вместо това, трябваше да останат тук, в Кобленц. За първи път в живота му съжителството с още двама мъже в толкова тясно пространство го дразнеше.

Предложи на Манфред и Гюнтер да си отидат у дома за няколко дни — нямаше изгледи нивото на реката да спадне скоро, а те нямаше какво да правят на борда. Предложи им дори да им плати отпуска. Но и двамата не се съблазниха от предложението му.

Гюнтер повтаряше монотонно, че шибаният път от Кобленц до Хамбург е прекалено дълъг, и че докато стигнат, ще трябва да се връщат, и че такова нещо нямало да се случи, ако работели по Одер или Елба, защото тогава щели да си бъдат все едно у дома.

Манфред пък не искаше да тръгва, защото тук си прекарваше чудесно. Още много кораби бяха пристанали принудително и Манфред беше в стихията си. Седеше денонощно в кръчмите и се надлъгваше с останалите моряци. Способността му да държи на пиене беше пословична, а пък рядко му се удаваше случай да я демонстрира на практика — жена му беше на мнение, че когато корабът се прибере от поредния курс, мястото му е у дома и никъде другаде.

Затова и двамата му висяха на врата, влудяваха го, защото постоянно разказваха къде са били, кого са видели, обменяха клюки и обмисляха къде да отидат следващия път. А той имаше нужда от тишина и спокойствие, за да възстанови душевното си равновесие след случилото се в Бремен. Трябваше да бъде сам, за да не се опасява, че някой ще започне да го разпитва за какво му е да купува толкова вестници всеки ден, и защо все търси нещо по страниците им. Докато Гюнтер и Манфред се мотаеха наоколо, можеше да проверява вестниците само чрез интернет. След като колегите му установиха, че не гледа порно страници, когато отваря компютъра, моментално загубиха всякакъв интерес към заниманията му.