Вал Макдърмид - Последно изкушение

— Разбира се, рискът е прекалено голям.

— Искам да кажа, че нямам нужда от тях — Карол видя учудването, което се изписа на лицето на другата жена. — Не са ти казали, нали?

— Какво да ми кажат!?

Карол изтри с кърпа мокрите си рамене и се опря на топлата дървена стена.

— По отношение на говор имам така наречената ейдетична памет.

— Не съм чувала такава дума — ейдетична?

— Възстановявам буквално дума по дума всичко, което съм чула. Мога да възпроизведа дословно разговор, който съм изслушала преди това — в рамките на няколко дни след чуването. — Като видя, че Петра гледа скептично, Карол продължи: — Това е научно доказан феномен, подлагали са ме на тестове. Не е фокус, говоря съвсем сериозно. — Тя притвори очи. — „Знаеш ли, бяха ми казали, че приличаш на Базлер“ — поде тя с глас, който много наподобяваше гласа на Петра — „и наистина е така, забелязах го още на снимката“.

— „Да се надяваме, че това ще ни бъде от полза“ — каза тя със собствения си глас. После продължи с гласа на Петра: — „О, убедена съм. Не мога да си представя, че би устоял. Мисля, че номерът ще мине.“

Петра попи потта, която започваше да се стича по веждите й, и се намръщи.

— Как е възможно такова нещо?

Карол сви рамене.

— Просто особеност на мозъка, благодарение на която мога да повтарям чутото дословно — не знам защо. Никой в семейството ми няма такава способност, само аз.

— Страхотен талант за ченге — каза Петра.

— Върши работа — съгласи се Карол. — Сега нали разбираш, че няма нужда да се страхуваме да не ме разкрият, че нося предавател — защото никога не ползвам такова нещо.

— Действително, когато прочетох писмения ти доклад, ми се стори удивително подробен — каза Петра.

— Единственият проблем е, че се налага да пиша с часове — Карол се обърна по корем. — Благодаря, че си запазила апартамент на Тони в същата сграда.

— Това е най-малкото, което мога да направя, след като ти успя да го убедиш да дойде тук, за да ни помогне. Той не е човек, който си губи времето, нали?

Карол се усмихна.

— Пристрастен е към работата си. Захване ли се с нещо, живее, диша, спи само с тази мисъл.

— Дано с общи усилия се доберем до някаква следа, преди да се е стигнало до ново убийство — Петра сви юмруци. — Започвам да приемам този случай като лично предизвикателство.

Красич влезе в кафене „Айнщайн“, което се намираше на една уличка малко встрани от „Унтер ден Линден“, и огледа залата. Видя Тадеуш, който седеше сам в едно от дървените сепарета оттатък бара. Проправи си път между сервитьори и посетители, и седна срещу шефа си. Тадеуш вдигна очи и се усмихна угрижено.

— Здравей, Дарко — каза той. — Как пътува?

В кафенето беше толкова шумно, че не съществуваше никаква опасност да ги подслушват, все едно седяха в дневната на Тадеуш. Красич смъкна палтото си и събра палеца и показалеца си така, че се получи кръг.

— Страхотно — отвърна той. — И аз не знам, човек би казал, че всеки тъпанар на Балканите, който държи да има пушка, би трябвало вече да си е купил, но апетитът им е неутолим. — Келнерът се появи и Красич поръча черно кафе и „Джек Даниълс“. — Има едни откачалки, които търсят нещо по-сериозно. Казах им, че ще потърсим.

— Новата пратка от нашите приятели от Изтока пристига идущата седмица — каза Тадеуш. — Ще имаме достатъчно стока, за да посрещнем нуждите им. Браво, Дарко.

— А, освен това проверих какво става при братовчед ми — хлапето на Марлене си е там. Няма признаци някой да я търси. А при теб всичко наред ли е? — попита сърбинът — беше ясно, че шефът не е спокоен. Дано само да не беше изгърмяло още нещо в негово отсъствие.

— Да, няма проблеми — Тадеуш разбърка горещия шоколад й бръчките между веждите му станаха по-дълбоки. — Но снощи ми се случи нещо много странно.

Красич веднага застана нащрек — като куче пазач, доловило някаква промяна във въздуха.

— Какво се е случило?

— Бях на опера и една жена влезе в ложата ми по време на антракта.

— Повечето хора биха приели такова нещо като приятно разнообразие насред този вой от сцената.

— Не е повод за шеги, Дарко — сряза го Тадеуш. — Въпросната жена се оказа англичанка, името й е Каролайн Джексън. Твърди, че познавала Колин Озбърн. Канела се да работи с него, когато го убиха. Твърди също, че можела да поеме неговите функции, и да се справи по-добре с нелегалните имигранти в края на веригата.

— Звучи ми добре, ако наистина е това, за което се представя. Измъкна ли достатъчно сведения, за да провериш?