Едгар Уолъс - Червеният кръг

Ръката й случайно докосна рамото му и под мъхнатото сако усети нещо твърдо.

„Непроницаема за куршуми жилетка“, отбеляза си тя мислено, а после попита гласно:

— Какво да кажа на мистър Брабазон за предишната си работа?

— Не е нужно да казвате нищо, не е нужно и да правите нищо. От време на време ще получавате напътствия. Това е всичко — добави накратко непознатият.

Няколко минути по-късно Талия Дръмънд седеше в ъгъла на таксито, което я караше обратно към Лексингтън стрийт. Зад нея от време на време се приближаваше друго такси, което намаляваше скоростта си, когато и нейното я намаляваше, но никога не я изпреварваше, дори когато тя слезе на ъгъла на улицата, на която се намираше квартирата й. А когато завъртя ключа на пътната врата, само на десетина крачки от нея стоеше инспектор Пар. Ако и да знаеше, че е следена, тя с нищо не издаде това.

Пар почака само няколко минути, наблюдавайки къщата от другата страна на пътя. После, когато лампата й светна на горния прозорец, той се обърна и тръгна замислено обратно към таксито, което го бе докарало дотук.

Точно когато бе отворил вратичката и се качваше вътре, някой мина покрай него по тротоара; човек, който крачеше бързо с вдигната яка, ала инспектор Пар го позна.

— Флъш — подвикна той рязко и човекът се извъртя кръгом.

Беше дребен, жилав човек с мършаво лице. Като видя инспектора, челюстта му увисна.

— Ама… ама това е мистър Пар — каза той престорено радушно. — Кой би помислил, че ще ви видя в тоя край на света?

— Искам да поговоря малко с теб, Флъш. Ще се поразходиш ли с мен?

Тази покана не вещаеше нищо добро, мистър Флъш вече я бе чувал и по-рано.

— Нали нямате нищо против мен, мистър Пар? — попита той високо.

— Нищичко — призна Пар. — Пък и ти вече си се поправил. Спомням си какво ми каза в деня, когато излизаше от затвора.

— Вярно — рече Флъш Барнет с въздишка на облекчение. — Поправил съм се, работя за прехраната си и съм сгоден.

— Я гледай! — възкликна пълният мистър Пар с престорено учудване. — Бела ли е, или Мили?

— Мили — отговори Флъш, вътрешно проклинайки отличната памет на полицейския инспектор. — Тя също се поправя. Намери си работа в един магазин.

— По-точно, в банката на Брабазон — вметна инспекторът. — Така ли е?

— Мили е почтена млада дама — побърза да обясни мистър Флъш. — Толкова честна, че не би задигнала дори часовник, ако ще и животът й да зависи от това. Не искам да мислите, че е лоша, мистър Пар, защото не е. И двамата водим, бих казал, порядъчен живот.

Кроткото лице на Пар се набръчка от усмивка.

— Ти ми казваш голяма новина, Флъш. Къде мога да намеря Мили тия дни?

— Тя държи квартира от другата страна на реката — отговори Флъш неохотно. — Нали няма да изравяте стари скандали, мистър Пар?

— Пази боже — рече инспектор Пар благонравно. — Не, искам само да поговоря с нея. Може би… — той се поколеба, — е, мога да почакам. Сякаш провидението ме срещна с теб, Флъш.

Ала Флъш не беше на такова мнение.

„Така значи“ рече инспектор Пар на себе си, но не даде израз на подозрението си, дори когато след половин час срещна Дерик Йейл в клуба му. Още по-интересното беше, че макар в последвалия дълъг разговор да разгледаха мистерията с Червения кръг от всички страни, мистър Пар нито веднъж не спомена за срещата на Талия Дръмънд, за която, ако и да не я бе видял, поне се бе досетил.

Рано на другата сутрин двамата тръгнаха за малкото провинциално градче, където някой си Амброуз Сибли, описван като моряк, беше задържан по обвинение в убийство. По негово настойчиво искане Джек Бирдмор бе допуснат да ги придружава, макар и да не присъствува на разговора между двамата детективи и навъсения човек, който бе убил баща му.

Сибли се оказа мускулест, небръснат полушотландец-полушвед. Той не можеше нито да чете, нито да пише и вече бе попадал в ръцете на полицията. Това поне бе установил Пар от картотеката с пръстовите му отпечатъци.

Отначало той се дърпаше и благодарение по-скоро на умелия кръстосан разпит на Дерик Йейл, отколкото на усилията на инспектор Пар, направи самопризнания.

— Да, аз го убих — каза той най-после.

Бяха седнали в килията с официален стенограф, който си записваше показанията му.

— Да, спипахте ме, ала нямаше да можете, ако не бях пиян. Трябва да призная също, че аз убих Хари Хобс. Той беше мой колега, моряк на кораба „Оритианга“ през 1913 година. Убих го и хвърлих тялото му зад борда. Скарахме се за една жена, която срещнахме в Нюпорт Нюз, в Америка… Ще ви кажа, господа, как стана това. Бях напуснал кораба си от един месец и се бях закотвил в Моряшкия дом в Уопинг. Изгониха ме оттам за пиянство и на всичко отгоре ме арестуваха, та лежах седем дни в затвора. Ако оня дърт глупак ми бе дал един месец, нямаше да бъда тук. Една нощ, след като излязох от пандиза, се разхождах из Ист Енд, бях закъсал, пък ми се пиеше страшно и се чувствувах много зле. На всичко отгоре ме болеше зъб…