Едгар Уолъс - Червеният кръг

Пар срещна погледа на Дерик Йейл. Дерик се усмихна леко.

— Вървях по края на тротоара да търся фасове и не мислех за нищо друго, освен къде мога да намеря нещо за хапване и място за преспиване. Пък и започваше да вали и изглеждаше, че ще изкарам още една нощ по улиците. Изведнъж чух почти в ухото си някакъв глас, който каза: „Качвай се.“ Огледах се. До пътя стоеше някаква кола. Не можех да повярвам на ушите си. След малко човекът в колата рече „Качвай се. Ти ми трябваш“ и спомена името ми. Известно време карахме, без той да каже нищо, и забелязах, че избягваше силно осветените улици.

След малко спря колата и ми заразправя кой съм аз. Право да ви кажа, изненадах се. Той знаеше цялата ми история. Знаеше дори за Хари Хобс — съдиха ме и ме оправдаха за това убийство, — а после ме попита искам ли да спечеля сто лири стерлинги. Отговорих му, че искам. Тогава каза, че в страната имало някакъв стар джентълмен, който му причинил много пакости, и иска той да бъде „очистен“. Известно време се опъвах, ала той ми наговори толкова много приказки как може да направи така, че да бъда обесен за убийството на Хобс, колко безопасна е тази работа и че ще ми даде велосипед да избягам, та най-после кандисах.

Уговорихме се да се срещнем след една седмица на Стийн скуеър. Тогава ми каза последните подробности. Скоро след като се мръкна, отидох до имението Бирдмор и се скрих в горичката. Каза ми, че обикновено мистър Бирдмор всяка сутрин се разхождал в гората и че ще трябва да чакам там през нощта. Не бях стоял в гората и един час, изведнъж се уплаших. Чух някой да се движи. Помислих, че е пазач на дивеч. Беше едър човек, само ми се мярна смътно. Горе-долу това е всичко, господа, а на другата сутрин старецът дойде в гората и аз го застрелях. Не си спомням много, защото по това време бях пиян, бях си донесъл в гората бутилка уиски.

Но бях достатъчно трезв, за да се метна на велосипеда и да офейкам. И ако не бях пил, щях да се измъкна.

— Това ли е всичко? — попита Пар, когато признанието бе прочетено и човекът драсна несръчно едно кръстче.

— Това е всичко, шефе — отвърна морякът.

— И не знаеш кой ти е възложил тази задача?

— Нямам ни най-малка представа — отговори морякът весело. — Има обаче едно нещо, което мога да ви кажа за него — добави той след кратка пауза. — Той непрекъснато си служеше с една дума, която никога дотогава не бях чувал. Аз не съм много образован, ала съм забелязал, че някои хора имат любими думи. Имахме един стар капитан, който непрекъснато употребяваше думата „страхотен“.

— А каква беше тази дума? — попита Пар.

Човекът се почеса по главата.

— Като си я спомня, ще ви я кажа — отвърна той и го оставиха потънал в мисли, които бяха малко и вероятно не твърде приятни.

След четири часа затворническият надзирател занесе ядене на Амброуз Сибли. Той лежеше на леглото си. Надзирателят го разтърси за рамото.

— Събуди се — каза той, ала Амброуз Сибли повече не се събуди.

Той беше мъртъв и вкочанен.

А в тенекиеното черпаче, пълно до половина с вода, което стоеше до леглото му и бе утолявало жаждата му, намериха толкова циановодородна киселина, че можеше да умъртви петдесет души.

Но отровата интересуваше инспектор Пар по-малко, отколкото кръгчето от червена хартия, намерено да плава по водната повърхност.

Мистър Феликс Марл стоеше зад заключената врата на спалнята си, увлечен в работа, твърде неприятно позната.

Преди двайсет и пет години, когато беше обитател на големия френски затвор в Тулуза, той бе работил в обущарницата и всеки ден се бе занимавал с обувки. Вярно, че работата му тогава беше да поправя, а не да унищожава. Днес обаче с остър като бръснач нож той режеше на парчета чифт заострени лачени обувки, които бе носил само три пъти. Парче по парче разрязваше кожата, която после хвърляше в огъня.

Някои хора живеят напрегнато и страдат извънредно много. Мистър Феликс Марл беше от ония, на които в един ден се струпваха ужасите на цяла вечност. Кой знае как един вестник бе научил за отпечатъка от крак в двора на Бирдмор, така че един нов страх се прибавяше към многото, които объркваха и сковаваха този едър човек. Той седеше по риза, но по лицето му се стичаше пот, защото огънят беше силен и стаята прегрята.

Скоро и последното парче бе хвърлено в огъня, а той седеше и гледаше как то се сбръчка и пламна. След това сложи настрана ножа, огледа ръцете си и отвори прозорците да излезе острата миризма на горяща кожа.