Едгар Уолъс - Червеният кръг

— А сега ме изслушай, Талия — процеди той през зъби. — Аз те обичам и искам да се оженя за теб. Не съм ти казвал това досега, ала ти си се сетила. Няма да ти позволя да изчезнеш от живота ми. Разбираш ли? Аз не вярвам, че си крадла, и…

Много внимателно тя отдръпна ръката си и каза тихо:

— Мистър Бирдмор, вие сте просто смешно романтичен и глупав! Казахте ми какво няма да позволите, аз пък ви казвам, че няма да позволя да разсипете живота си заради увлечението си по една осъдена крадла. Вие не знаете нищо за мен, освен че съм привидно мило момиче, с което сте се запознали случайно, и мой дълг е да ви бъда майка и леля. — В очите й проблесна весела искрица, когато пое подадената му ръка. — Някой ден може пак да се срещнем, а дотогава обаянието на любовта ще е угаснало. Сбогом.

И изчезна в билетното помещение, преди той да успее да проговори.

Талия Дръмънд се върна в квартирата, която бе наела, преди да постъпи на служба като секретарка при мистър Харви Фройънт. Явно слухът за „злодеянията“ й я бе изпреварил, защото дебелата хазайка я посрещна студено, и ако не бе продължавала да плаща наема за единствената си стая през времето, докато работеше за Фройънт, вероятно нямаше да бъде пусната вътре.

Стаята беше малка, спретната, макар и просто мебелирана. Без да обръща внимание на киселото лице и студения прием на хазайката, Талия влезе в своето апартаментче и заключи подире си вратата. Тя бе изкарала една много неприятна седмица и тъй като бе държана в килия, самите й дрехи като че изпускаха противната смрад на затвора Холоуей. Обаче Холоуей имаше едно предимство, което Лексингтън стрийт №14 не притежаваше: имаше великолепни бани, за което момичето беше искрено благодарно, когато взе да се преоблича.

Умът й имаше много материал за размишление. Харви Фройънт… Джек Бирдмор… Талия се намръщи като от някаква неприятна мисъл и се опита да прогони Джек от съзнанието си. С облекчение мисълта й се върна на Фройънт. Тя почти го мразеше. Безспорно го презираше. Времето, което бе прекарала в къщата му, беше най-лошият период от живота й. Там тя се хранеше с прислугата и чувствуваше, че храната, която ядеше, се мери, тегли и надлежно разпределя от човек, чийто седемцифрен чек би бил осребрен веднага.

„Поне не сте се любили, мила моя“ — рече си тя и се усмихна. Някак не можеше да си представи Харви Фройънт да се люби с някоя. Спомни си за дните, когато бе вървяла по петите му из голямата къща с бележник в ръка, а той търсеше доказателства за небрежността на прислугата си, като прокарваше пръсти по полираните рафтове в библиотеката си, търсейки напразно прах, обръщаше ъглите на килимите, оглеждаше сребърните прибори или пък броеше редовно всяка седмица съдържанието на килера си.

Отмерваше виното на масата и броеше празните бутилки, дори тапите. Гордееше се, че можеше да каже кое цвете липсва в голямата му градина. Цветята пращаше редовно на пазара заедно със зеленчуците, които отглеждаше, и прасковите, които зрееха до стената, и горко на нещастния градинар, който посмееше да задигне дори една зряла ябълка от овощната градина, защото Харви имаше изключителен инстинкт, който го довеждаше до оскверненото дърво.

Талия се усмихна малко кисело на тези спомени и след като смени костюма си, излезе, заключвайки вратата подире си. Хазайката й я наблюдаваше, докато крачеше по улицата, и кимаше заканително.

— Квартирантката ти се е върнала — каза една съседка.

— Да, върнала се е — отвърна жената мрачно. — Няма що, хубава дама! За пръв път имам крадла в къщата си и ще бъде последен. Тази вечер ще й отрежа квитанцията.

Без да знае за тази критика, Талия се качи на един автобус, който я отведе в града. Слезе на Флийт стрийт и влезе в голямата редакция на един популярен вестник. На гишето взе формуляр за обява, за момент погледна замислено белия лист, после написа:

„Секретарка. — Млада дама от колониите търси работа като секретарка. Предпочита да живее на работното място. Иска малка заплата. Стенография и машинопис.“

Остави място за номера на пощенската кутия, подаде обявата на гишето и плати таксата.

Върна се навреме на Лексингтън стрийт за чая и яденето, което й бе поднесено от хазайката на олющена табла.

— Вижте какво, мис Дръмънд — каза тази достойна особа, — искам да ви кажа няколко думи.

— Кажете ги — рече момичето небрежно.

— От идващата седмица стаята ви ще ми трябва.