Едгар Уолъс - Червеният кръг

Фройънт беше висок, слаб човек, вечно изгърбен. Той се отнасяше към света с дълбока подозрителност, а в момента — с възмущение, защото държеше много на светостта на собствеността.

На Пар, който излезе подире му от съда, той изрази разочарованието си, че момичето не бе пратено в затвора.

— Такава жена е опасна за обществото — оплака се той с тънкия си, сърдит глас. — Отде да знам дали не се е съюзила с тия мошеници, които ме заплашват? Да ми искат четиридесет хиляди! Четиридесет хиляди! — Той проплака последните думи. — Ваш дълг е да ме пазите! Разберете това — ваш дълг е!

— Чух ви! — каза инспектор Пар уморено. — А що се отнася до момичето, предполагам, че тя никога не е чувала за Червения кръг. Много е млада.

— Млада, а! — тросна се кльощавият човек. — Точно сега е време да бъде наказана. Залавяйте ги млади и ги наказвайте млади, за да можете да ги направите почтени граждани!

— Сигурно сте прав — съгласи се дебелият мистър Пар с въздишка, а после добави някак без никаква връзка:

— Децата са голяма грижа.

Фройънт промърмори нещо под нос и без дори да кимне за сбогуване, мина бързо през съда и се качи в колата, която го чакаше пред входа.

Инспекторът го гледаше с вяла усмивка как заминава, а когато се озърна, хвана погледа на един млад мъж, който чакаше до вратата на секретаря на съда.

— Добро утро, мистър Бирдмор — каза инспекторът.

— Чакате да видите младата дама ли?

— Да. Колко време ще я задържат? — попита Джек нервно.

Мистър Пар го изгледа с безизразни очи и изсумтя.

— Не се обиждайте, мистър Бирдмор — каза той тихо, — но ми се струва, че проявявате към мис Дръмънд по-голям интерес, отколкото е полезно за вас.

— Какво искате да кажете? — запита Джек бързо.

— Цялата тази работа е заговор. Онова говедо Фройънт…

Инспекторът поклати глава.

— Мис Дръмънд призна, че е взела статуетката — изтъкна той, — и освен туй я видяхме да излиза от заложната къща. Няма никакво съмнение в това.

— Само че е направила това признание по някаква причина, която тя най-добре знае — каза Джек разпалено.

— Мислите ли, че такова момиче би извършило кражба? Защо да краде? Аз бих й дал всичко, каквото поиска… — той се спря внезапно. — Тук се крие нещо — продължи по-спокойно, — нещо, което не разбирам, а вероятно и вие, инспекторе, не разбирате.

В този момент вратата се отвори и момичето излезе оттам. То се спря, като видя Джек, и лека руменина пропълзя по бледото му лице.

— Какво търсите в съда? — запита тя бързо.

Джек кимна, а тя поклати глава.

— Не биваше да идвате — каза девойката почти ядно. — Отде узнахте? Кой ви каза? — Изглежда бе забравила присъствието на инспектора, но за пръв път от арестуването си насам проявяваше известни признаци на потиснато вълнение. Тя ту пребледняваше, ту се изчервяваше, а гласът й леко трепереше, когато продължи: — Съжалявам, че сте узнали нещо, мистър Бирдмор, и дълбоко съжалявам, че сте дошли.

— Но това не е вярно — прекъсна я той. — Как можете да говорите така, Талия? Та това е било заговор, нали? Заговор, целящ да ви унищожи? — гласът му беше почти умолителен, но тя поклати глава.

— Не е имало никакъв заговор — каза Талия Дръмънд спокойно. — Аз откраднах от мистър Фройънт.

— Но защо, защо? — запита той отчаяно. — Защо направихте това.

— Боя се, че не мога да ви кажа защо — отвърна тя с едва забележима усмивка на устните, — освен, че имах нужда от пари, а това е основателна и достатъчна причина, нали?

— Никога не бих повярвал. Лицето на Джек беше замръзнало, сивите му очи я гледаха втренчено. — Вие не сте способна да извършите дребна кражба.

Тя дълго го гледа, после извърна очи към инспектора.

— Вие може би ще успеете да разбиете илюзиите на мистър Бирдмор — каза тя. — Боя се, че аз не мога.

— Къде отивате? — попита Джек, когато момичето минаваше край него с леко кимване.

— Отивам си у дома — отговори тя. — Моля ви, мистър Бирдмор, не идвайте с мен.

— Но вие нямате дом.

— Имам квартира — отговори тя малко нетърпеливо.

— Тогава и аз идвам с вас — заяви той упорито.

Тя не възрази нищо. Излязоха заедно от съда на оживената улица. Не продумаха нито дума, докато не стигнаха до входа на подземната железница.

— А сега трябва да си вървя вкъщи — каза тя по-меко отпреди.

— Но какво ще правите? — запита той. — Как ще си изкарвате прехраната, когато върху вас тежи такова ужасно обвинение?

— Толкова ли е ужасно? — попита тя хладно. Когато влизаше през входа на метрото, Джек я улови за ръката и я завъртя почти със свирепа рязкост.