Едгар Уолъс - Червеният кръг

По-добре, помисли си той, да бе изпълнил първоначалното си решение, и се наруга за страхливостта, която го бе накарала да замени автоматичната писалка с револвер. Но нямаше никаква опасност. Никой не го бе видял да напуска местопрестъплението.

У хора като него сляпата паника и безразсъдната самоувереност се редуват почти като естествена реакция. Докато слезе по стълбата в малката си библиотека, бе почти забравил, че се намира в някаква опасност.

При гаснещата дневна светлина той бе написал едно помирително, дори раболепно писмо и вярваше, че ще го получи, който трябва. Ще го намери ли? За миг отново изпадна в паника.

— Пфу? — изсумтя мистър Марл и отхвърли тази опасна възможност.

Слугата му донесе табла с чай и я сложи на масичката до бюрото, където седеше едрият му господар.

— Ще приемете ли сега оня господин, сър?

— А? — обърна се мистър Марл. — Какъв господин?

— Казах ви, че един човек иска да се види с вас.

Марл си спомни, че операцията му за унищожаване на обувките бе прекъсната от почукване.

— Кой е той? — запита мистър Феликс Марл.

— Сложих визитната му картичка на масата, сър.

— Не му ли казахте, че съм зает?

— Да, но той каза, че ще чака да слезете.

Слугата му подаде картичката. Когато я прочете, мистър Марл подскочи и прежълтя като болен.

— Инспектор Пар — промълви той с треперлив глас. — Какво иска от мен?

С трепереща ръка заопипва устата си.

— Въведете го — каза той с усилие.

Мистър Марл не бе срещал инспектор Пар нито служебно, нито в обществото, и още от пръв поглед дребният човечец го успокои. Във външността на червендалестия детектив нямаше нищо особено застрашително.

— Седнете, инспекторе. Съжалявам, че бях зает, когато сте дошли — каза мистър Марл. Когато беше развълнуван, гласът му ставаше писклив почти като на птица.

Пар седна на ръба на най-близкия стол, закрепвайки бомбето си на коляното.

— Смятах да чакам, докато слезете, мистър Марл. Исках да поговоря с вас за убийството на Бирдмор.

Мистър Марл не каза нищо. С усилие сдържаше устните си да не треперят и си придаде вид, както смяташе, на учтив интерес.

— Вие познавахте мистър Бирдмор много добре, нали?

— Не много добре — отвърна Марл. — Разбира се, имах делови отношения с него.

— Срещали ли сте го по-рано?

Марл се поколеба. Той беше човек, който обича да послъгва, склонен по природен навик да казва точно обратното на истината.

— Не — призна той. — Виждал съм го преди години, ала това беше преди да си пусне брада.

— Къде се намираше мистър Бирдмор, когато влизахте в къщата му? — попита Пар.

— Стоеше на терасата — отговори Марл излишно високо.

— И го виждахте?

Марл кимна.

— Казаха ми, мистър Марл — продължи Пар, гледайки шапката на коляното си, — че по някаква причина вие сте се уплашили. Мистър Джек Бирдмор твърди, както му се сторило, че за момент сте изпаднали в ужас. Каква беше причината за това?

Мистър Марл повдигна рамене и се усмихна пресилено.

— Мисля, че го обясних с малък сърдечен пристъп. Такива често ми се случват — заяви той.

Пар завъртя шапката си така, че да вижда вътрешността й, и не вдигна очи, когато запита:

— Да не би да е било от това, че сте видели мистър Бирдмор?

— Нищо подобно — отговори мистър Марл енергично. — Защо да се плаша от мистър Бирдмор? Аз много кореспондирах с него и го познавам почти като…

— Но не бяхте се срещали с него от години?

— Не бях го виждал от години — поправи го Марл раздразнено.

— И причината за вашето вълнение беше само един сърдечен пристъп, така ли, мистър Марл?

За пръв път очите му се вдигнаха и се впериха в очите на събеседника му.

— Точно така. — В гласа на Марл не липсваше сърдечност. — Съвсем бях забравил за малкия си пристъп, докато вие не ми го напомнихте.

— Искам да си изясня и един друг въпрос — продължи детективът. Вниманието му отново беше съсредоточено върху обаятелната му шапка, която той машинално въртеше така, че приличаше на пумпал. — Когато сте пристигнали в дома на мистър Бирдмор, вие сте носели заострени лачени обувки.

Марл се намръщи.

— Аз ли? Забравил съм.

— Разхождали сте се из имението, без да се смята пътят, който сте извървели от гарата?

— Не.

— Не обиколихте ли къщата да се полюбувате на… ъ-ъ… архитектурата?

— Не, не съм обикалял. Бях в къщата само няколко минути, след което си тръгнах.

Мистър Пар вдигна очи към тавана.

— Ще бъде ли неучтиво от моя страна — запита той малко стеснително, — ако ви помоля да ми покажете лачените обувки, които сте носели през оня ден?