Андрю Клаван - Пътят на динамита

Не разполагаше с много време. Флейк завъртя волана и слезе от шосето. Крис усети, че гладката настилка свърши и гумите заподскачаха по черния път. Седалката под него се раздруса. Все още замаян от ударите, той вдигна натежалата си глава. Огледа се. Видя Флейк зад волана. Видя усмихнатата физиономия на Голдмунсен. Забеляза пистолета в ръката му.

— Ооо — изстена глухо Крис. — Не…

Сега вече всичко му се изясни. Пътуваше към мястото на екзекуцията си. Ужасът го разтресе до мозъка на костите, а крайниците му омекнаха.

— Не… не — запротестира той. — Трябва да…

— Спирай вече, тук е добре — каза Голдмунсен на Флейк.

— Чакай да влезем още малко, за да не ни види някой тъпак от шосето — отвърна през рамо Флейк.

— Добре — съгласи се Голдмунсен. — Влез още малко.

Крис вдигна ръка към пулсиращото си чело. За момент купето на колата потъна в мъгла и тишина. После реалността отново се върна — ужасна и мъчителна.

— О, боже. Ооо…

— Ей, да си затваряш устата, чу ли — скастри го Флейк.

— Не, не, не. Изслушайте ме — захленчи Крис, притиснал слепоочията си с ръце. — Това е… чуйте ме.

— Само по-спокойно — каза приятелски Голдмунсен. — Ще свършим за минути.

— Но вие трябва… трябва да ме изслушате.

Крис не пускаше главата си и за секунда. Опитваше се да мисли. Трябваше да направи нещо. В последния момент. Болката пулсираше в слепоочията му като жива рана и не му позволяваше да мисли. Беше ужасно изплашен.

— Слушайте.

— Това няма да ти помогне, приятелю. Имаме заповеди — заяви Голдмунсен. — Знаеш как е, нали? Трай си там. Ще свършим за нула време.

Крис го изгледа неразбиращо. Горилата се хилеше насреща му.

— Голдмунсен — настоя той. — Изслушай ме, моля те…

— Ей! — намеси се рязко Флейк и хвърли кръвнишки поглед на Крис в огледалото за обратно виждане. — Ти да не би да оглуша? А? Затваряй си плювалника.

Голдмунсен повдигна рамене.

— Виждаш ли е какво трябва да се занимавам — обърна се той към Крис. — Не искаш да ядосваме Флейк, нали? Като му избият чивиите, вади ножа и всичко потъва в кръв.

— О, божичко, моля ви…

— Сериозно ти казвам, въобще няма да ти хареса. Дръж се на положение и аз ще се погрижа за теб. Става ли?

Нов пристъп на слабост и отчаяние разтърси Крис. Той преглътна с усилие.

— Вие не разбирате — опита отново.

— Ооо, всичко разбираме — изхили се Голдмунсен.

— Не, не, не… О, божичко, трябва да ме изслушате. Не искам да умирам!

— Сигурно, ама се налага — намеси се Флейк. — По-добре се вземи в ръце и си затваряй плювалника. — Господи — измърмори той. — Прасни го тоя по главата, моля те.

— Да бе, че после да го нося на гръб през целия път — възрази Голдмунсен. — Зарежи я тая.

Колата спря. Очите на Крис се разшириха от ужас. Той се огледа отчаяно. Спомените му се съживиха. Парчетата се съединиха в съзнанието му, сякаш подреждаше пъзел.

— Моля ви, чакайте! — изскимтя. — Кенеди беше! Това исках да ви кажа. Кенеди е виновен.

— Ей сега го клъцнах това копеле — обади се Флейк.

— Хайде, стига де — отвърна Голдмунсен. — Да се опитаме да запазим спокойствие и да си свършим работата професионално. Ще отключиш ли най-накрая вратата, за да мога да изляза.

Флейк отключи задните врати. Голдмунсен махна с пистолета.

— Слизай от моята страна — обърна се той към Крис.

— За всичко е виновен Кенеди, кълна се!

Едрият бияч изобщо не му обърна внимание. Отвори вратата. Измъкна се внимателно, като през цялото време държеше пистолета насочен към Крис. Флейк също излезе.

— Чуйте ме! — проплака Крис. — Кенеди! Той го направи. Той… ооо…

Притисна главата си с всичка сила и се опита да сглоби парченцата на пъзела.

Голдмунсен направи красноречив жест с пистолета.

— Хайде — подкани го той.

— Размърдай си шибания задник. Не ме карай да идвам при теб — намеси се и Флейк. — Сериозно говоря. Мърдай.

Крис погледна с безумни очи към дулото на пистолета. Беше така парализиран от страх, че нямаше сили да помръдне, дори да говори. И въпреки това успя да се плъзне по седалката към подканващото дуло сякаш бе кобра, омаяна от свирката на факир.

Излезе от колата. Студеният планински въздух го лъхна и той потрепери. Чувстваше се слаб и уплашен.

— Правите грешка — успя да прошепне Крис. — Това е… грешка. Не е правилно. Не е…

Стояха на малка полянка сред гората. Бяха вдън гори тилилейски и в цялата работа имаше нещо странно. На светлината на луната Крис забеляза нещо, което го обърка още повече, и той загуби всякаква представа за посока. Видя сгради. Имаше цяла редица стари тухлени сгради, сякаш се намираха на главната улица на едно от онези погранични градчета от уестърните. Почти всички бяха двуетажни, някои увенчани със сводове, а други с покриви, назъбени като бойници на средновековен замък. Всъщност, това бяха само фасади. Местата за прозорците бяха просто дупки, подобно на зеещите орбити на череп. През тях се виждаха черните стъбла на гората. Беше просто скелет на изоставено градче от времената на златната треска, но на Крис му заприлича на декор от филм на ужасите. Объркването, страха, странното място, всичко това му попречи да формулира мислите си правилно.