Андрю Клаван - Пътят на динамита

— Когато кацнахме за пръв път, Крис спука гума и едва не ни забучи в шибаните дървета — вметна весело Хиршорн. — Сега разбра ли защо ми трябва първокласен пилот?

Бишоп снижи самолета за последно. Пусна колесника. Струваше му се, че гумите бръснат върховете на дърветата. Светлините на самолета му се стопиха в надигащата се горска мъгла. Не виждаше почти нищо и едва-едва различаваше импровизираната писта. Цялото му същество се превърна в маневри, каране с ниска скорост и равномерно бръмчене, а очите му не виждаха нищо друго, освен тясната писта. Избра мястото само на метър-два над върховете на дърветата. Прелетя над последния дъб и вдигна носа. Чесната пропадна. Полетя към земята като тухла, почти отвесно надолу. Кабината се разтърси от допира на колесника със земята. Бишоп се напрегна да задържи носа във въздуха и да не позволи на предната гума да допре меката писта. Най-сетне скоростта съвсем намаля, опасността от подхлъзване или преобръщане премина и той свали носа, а кракът му спокойно натисна спирачката.

Тук, под дърветата, и последният остатък от дневна светлина умря. Самолетът продължи да се движи бавно. Бишоп напрегна очи в опит да разгледа пейзажа. Наоколо като че ли нямаше нищо друго, освен дървета. После внезапно пред тях изникна краят на пистата.

Самолетът обаче бе под контрол. Нощният мрак покрай него забави ход. Спряха. Чесната се укроти на пистата, чуваше се единствено ръмженето на моторите. Кацнаха.

Бишоп си позволи кратка въздишка. Обърна поглед към Хиршорн, който се бе превърнал в сянка.

— Хареса ли ти? — попита Хиршорн. Пилотът не отговори.

Хиршорн се изхили весело. Пресегна се и извади ключа от стартера. — Почакай само да видиш следващото ни превозно средство — каза той.

Бишоп слезе от самолета и видя, че между дърветата танцуват светлинки. Чу, че по килима от листа приближават стъпки. След секунда двама мъже изникнаха близо до тях и стъпиха на пистата. Бяха облечени с маскировъчни облекла и носеха войнишки шапки. Всеки от тях стискаше фенерче. На раменете им висяха автомати „Хеклер&Кох МР5“.

Доста сериозно оръжие тук в пущинака. Дори и Бишоп, на когото обикновено не му пукаше от нищо, внезапно се почувства ужасно сам, ужасно отдалечен от всякаква надежда за помощ, от всякакъв изход за бягство.

— Да вървим — нареди Хиршорн.

Бишоп измъкна сака си от задната седалка на чесната. Хиршорн кимна и единият от посрещачите им се насочи обратно към гората. Хиршорн и Бишоп го последваха. Другият мъж остана в ариергард.

Нямаше пътека. На светлината на фенерчетата изникваха разкривените корени на дърветата. Виждаха се късчета гора, обвити от рехава мъгла. Осветените места бързо изчезваха и се заменяха с нови, също толкова непознати. През повечето време Бишоп не виждаше къде стъпва. Водачът им обаче вървеше бързо. Нямаше избор, освен да го следва, да се спъва след него, да навлиза все по-навътре в гората.

Сред дърветата бе по-хладно, но доста по-влажно. След минути тениската на Бишоп прогизна от пот. Усещаше лицето си мазно и лепкаво. Не след дълго ги откриха и комарите. От време на време Бишоп виждаше цели облаци на светлината на фенерчето. Чуваше пронизителното им бръмчене покрай ушите си. Пляскаше се по врата, по бузите и ги размазваше със собствената си кръв и останки от комари.

Не вървяха дълго. Не повече от десет минути. Чуха ръмженето на генератора. На фона на призрачна бяла светлина, процеждаща се през влажните изпарения, започнаха да изпъкват разкривени клони и увити около тях диви лози.

Дори предупреждението на светлината обаче не успя да го подготви за пристигането в лагера. Той не бе разположен на поляна или поне на разчистено от дървета място. Състоеше се от две сглобяеми постройки, скрити между дърветата. Едната бе двуетажна и представляваше две правоъгълни метални кутии, сложени една върху друга. На всяка от страните им бе изрязан прозорец. Свързваше ги сглобяема стълба. Прозорците бяха закрити с пердета и през тях проникваше единствено бялата призрачна светлина, която осветяваше влажните изпарения в гората.

Другата сграда бе по-голяма, нещо като навес. Тя тънеше в мрак.

Когато малката им групичка приближи, Бишоп инстинктивно вдигна очи нагоре. Успя да зърне само една звезда и малко парче от небосклона. Клоните и листата скриваха всичко останало. Над навеса, където клоните бяха по-разредени, се виждаше покривало, може би мрежа против комари, която бе окачена за камуфлаж. „Можеш да прелетиш на шестдесет метра височина — помисли си Бишоп — и пак да не видиш нищо.“ Особено пък в мрака. Вече нямаше и капчица съмнение — ако не успее да се измъкне със собствени сили оттук, никой никога няма да го открие.