Андрю Клаван - Пътят на динамита

Бишоп помълча доста време. После кимна бавно.

— Значи сега е в безсъзнание?

— Да, но все някога ще се събуди. А когато се свести и им разкаже за нас двамата, с мен е свършено — изхленчи Рей. — Знам си го Хиршорн. Ще ме пречука. Ще изтрепе цялото ми семейство, стига да разбере. Знаех си, че не трябва да го правя. По дяволите, как изобщо ми хрумна. Какво ще правим сега, Бишоп? Какво ще правим?

Бишоп продължи да стои неподвижно, скрил светлите си очи зад тъмните авиаторски очила. Не каза нищо. Рей имаше право. Ако Крис дойдеше в съзнание и успееше да убеди горилите, че Бишоп е детектив, Рей щеше да се прости с живота. Най-вероятно Хиршорн щеше да убие и него.

— Казвай, какво ще правим? — настоя Рей. — Не можем да отидем при ченгетата. Не и в този град. Хиршорн ще разбере още щом прекрачим прага. О, за какъв дявол ми трябваше да го правя? Ако Крис се свести, ще ме убият. Ще убият жената, децата. Ще убият и теб. Ще изтрепят всички. Какво ще правим?

— Нищо — отвърна спокойно Бишоп. — Нищо не можем да направим. Трябва да рискуваме.

— Ама какво ще стане, ако оня се свести? Какво ще стане?

— Я се стегни — сопна се Бишоп. — Няма да се свести. Разбра ли ме? За какво мислиш, че са го проснали на земята? Ще се свести чак на оня свят.

Рей Грамблинг отвори уста, за да възрази, но Бишоп вече не го слушаше. Отправи се към другата страна на хангара, към Хиршорн и самолета.

Гората на хиляда метра под тях бе тъмнозелена на светлината на залязващото слънце.

Бишоп направляваше чесната на север към падащия сумрак.

Гласът на Хиршорн се обади в слушалките:

— Надлъж и шир има само пустош, а?

Бишоп кимна и леко наклони самолета. Летеше все направо, почти без маневри, в посоката, зададена от Хиршорн.

— Няма влизане, няма излизане — продължи Хиршорн. — Няма пътища. Няма телефони.

— Не виждам да има и летища — промърмори Бишоп.

Долови подсмихването на Хиршорн в слушалките — студено и механично.

— Изнервяш ли се?

Бишоп се усмихна едва-едва.

Слънцето се спусна зад хълмовете на запад, но небето остана синьо и светло. Бишоп свали авиаторските си очила и ги пъхна в джоба. В остатъците дневна светлина забеляза нещо под тях. Между върховете на дърветата се мярна криволичеща ивица, прекалено кафява за река и прекалено тясна за шосе.

Хиршорн проследи погледа му.

— Да, точно така — надвика шума от двигателите той. — Това е динамитеният път. По времето на златната треска долу е имало мина. Използвали са пътя, за да превозват динамит от бивака до мината. Вече не служи за нищо. Просто един път, отдалечен от всичко на тридесет километра през планината. Ако идваш по въздух обаче… Просто го следвай и можеш да започнеш да се снижаваш.

Бишоп го погледна изненадано. Очите му сякаш казваха: „Да я свалям тук?“ Хиршорн обаче го озари с две редици бели зъби под стоманеносивите си мустаци. Биваше си го стария Хиршорн, не можеше да му се отрече.

Бишоп сви рамене и намали. Усети как самолетът бавно започна да се спуска. Направи плавен завой, за да се изравнят с просеката, по която са прекарвали динамит.

— Не спомена ли, че можеш да кацаш и върху дървета? — изсмя се Хиршорн.

В интерес на истината, още дълго изглеждаше, че се канят да направят точно това. Чесната продължи да се снижава. Короните на дъбовете и върховете на боровете се мъчеха да ги достигнат, разстилаха се под тях, простираха се, докъдето поглед стига. Единственото разнообразие в морето от зелена растителност бе кафявият миньорски път, който Бишоп държеше леко встрани от дясното им крило. Мракът настъпваше, така че след известно време контурите на пътя започнаха да се губят. Небето придоби мастиленосин цвят. Зелените дървета се превърнаха в безцветни сенки. Динамитеният път стана просто сива лента.

— Ето тук — каза Хиршорн.

Къде? Бишоп напрегна очи. Не видя нищо. Абсолютно нищо. Но после, за частица от секундата, зърна пистата леко вдясно. Толкова. Докато се усетят, и прелетяха край нея.

Бишоп присви устни. Хиршорн пак се изсмя.

— Не е кой знае колко голяма, нали?

Меко казано. Около шестстотин метра трамбована пръст, ако имаше и толкова. Отвсякъде обградена от високи борове и клонести букове. Дори хеликоптер щеше да има трудности с кацането, а какво остава за самолет.

— Ще се оправиш ли? — попита Хиршорн.

Бишоп дори не си направи труда да отговори. Върна самолета обратно. Снижи го и се доближи максимално до върховете на дърветата. Прелетя отново над пистата и се опита да измери дължината й на око. Не беше лесно. Мракът постепенно я поглъщаше.