Андрю Клаван - Пътят на динамита

Водачът на групичката спря. Бишоп и Хиршорн също. Ариергардът последва примера им. Шумът от стъпките замря и в сгъстяващия се мрак наоколо се чуваха единствено бръмченето на генераторът, песента на щурците и цикадите и крякането на дървесните жаби.

Хиршорн избърса лицето си с бяла кърпичка. На светлината на фенерчетата Бишоп забелязваше само очертанията му. Мъжът със сребристата коса изглеждаше елегантен и спокоен, дори когато бършеше потта от врата и челото си насред гората. Хиршорн махна с кърпичката към навеса.

— Ей сега ще те настанят — каза той. — Първо обаче искам да ти покажа съкровището си.

Сетне кимна към водача им. Мъжът тръгна към навеса. Нов знак от страна на Хиршорн и Бишоп го последва.

Водачът им закрепи фенерчето под мишницата си. На бледата му светлина Бишоп забеляза, че мъжът се опитва да се справи с ключалката на вратата. Отключи и разтвори докрай едното крило. После отвори и другото.

Бишоп стоеше пред отвореното помещение. Вторачи се във вътрешността. Светлината от фенерчето на водача им подскачаше нагоре-надолу, но всичко друго тънеше в черен мрак. Полека-лека очите на Бишоп започнаха да различават сенки в мрака, някои места му се струваха по-черни от други.

Водачът им потъна в металната кутия, от която бе изработен навесът. Щракна електрически ключ. Две луминесцентни лампи на стените примигнаха на няколко пъти и осветиха помещението. На тази светлина Бишоп видя какво има вътре.

Подсвирна. Хиршорн се изхили, доволен от реакцията му.

Бишоп се напъна да измисли някаква реплика. Не успя. Подсвирна отново. Най-сетне от устата му се откъсна смаяно:

— Леле-мале!

В този момент Вайс мислеше само колко му се пие. Прибираше се с форда си у дома от летището след свиждането с Уип Померой в затвора.

В негово отсъствие времето бе успяло да се развали. Огромното небе над летището и залива бе задръстено от облаци. Нямаше залез. Нощта бе паднала над града като гилотина. Светлините на Оукланд през залива бяха размазани от падащата мъгла. Вайс ги огледа разсеяно. Движението на север бе бавно. Стоповете на колите по магистралата пред него проблясваха, после изгасваха и отново почервеняваха от гняв.

Беше време за пиене. Време, в което отварят баровете. Време, в което сериозните пиячи поръчват втора чаша. Вайс почти усещаше вкуса на уискито по небцето си. Ноздрите му като че ли долавяха миризмата. Цялото му същество крещеше за спокойствието след първата глътка. Или поне за липсата на сегашното напрежение, на натрапчиво повтарящите се мисли: стълбището, заключената врата, момичето с ангелско лице и ореол от златисточервена коса, дрън-дрън-дрън. „О, благодаря ти, благодаря ти, ти ме спаси, спаси ми живота…“

— Мамка му — измърмори Вайс.

Не трябваше ли вече да се чувства малко по-уверен? В крайна сметка Джули Уайънт бе успяла да избяга, нали така. Разбира се. Купила си е нова перука, осигурила си е нова самоличност и сега я няма. Беше неоткриваема. Единственият човек, който имаше бегла представа в какво се е превърнала или къде е отишла, бе онзи, измайсторил новата й самоличност — Померой. Померой се бе наврял в такава миша дупка, че дори Сянката да е толкова неудържим, колкото го описваха вестниците, пак нямаше да го достигне. Така че, поне засега, Джули е в безопасност. Нямаше закъде да бърза. Нямаше стъпала. Нито заключени врати. Секундите не са от значение. Защо, по дяволите, тогава е това безпокойство?

Стоповете на джипа пред него почервеняха и той намали. Вайс натисна спирачката. Колите се струпаха една до друга и от няколко страни се чуха клаксони, сякаш прелиташе ято диви гъски. Вайс нетърпеливо забарабани с пръст по волана.

„Божичко“, помисли си. Божичко, коя е тази жена всъщност? Коя е тази Джули Уайънт? С какво толкова се отличава? Нима човек може да бъде чак толкова впечатляващ? Откъде се е взела? Ченгетата са я търсили, той също, но никой не успя да се добере до подробности за миналото или за семейството й. Просто изведнъж се бе появила от нищото сред харема от момичета на Монкриф. Беше се пръкнала изневиделица, за да изчезне. Бяха останали само снимка и кратък видеоклип, с който подканваше всички желаещи да се възползват от нея. И всички те, разбира се, бяха влюбени в нея. Обсебени. Монкриф. Сянката…

Вайс усети как вратът му почервенява. Това бе пристъп на неудобство, на срам. А какво да каже за себе си? За безспирните си фантазии, за копнежите, които го обземаха вечер. Как ще обясни наемането на проститутката с червената перука. На всичко отгоре има наглостта да говори за мании. Божичко.