Андрю Клаван - Пътят на динамита

Колите отново се размърдаха. Червените светлини на стоповете в колоната изгаснаха една по една като падащи плочки на домино. Вайс подкара бавно и забеляза няколко полицейски патрулки с пуснати светлини, скупчени от едната страна на шосето. Видя две катастрофирали коли. Заради това бе и задръстването. Фордът се промуши през свободната лента. Пътят отново стана магистрала и колоната ускори ход. От лявата страна жълтеникавите светлини на града най-сетне пробиха пелената от облаци и мъгла. Вече усещаше вкуса на първата глътка уиски по устните си, топлината от алкохола се разливаше по вените му. Беше време.

И точно тогава му хрумна нещо. „Хрумна“ е силна дума, по-скоро това бе едно от интуитивните му предположения. Вайс усети чуждо присъствие в мислите си, усети нечия друга логика. Така разсъждаваше той. Хората, чувствата им, мислите им по някакъв начин успяваха да се вмъкнат в него. Той пък успяваше да се вмъкне в тях, в начина им на мислене, в логиката на действията им, без сам да разбира как и защо.

Мислеше си за Джули Уайънт. После за Сянката. После за себе си, и после… хоп. Безмилостно сърце. Логиката на това безмилостно сърце. Яростта му — огромна, задъхана ярост, ярост, превърнала се във второ аз, която те изяжда отвътре, докато цялото ти същество се превърне в разярено животно.

Странна мисъл. Плашеща. Трудно бе да си представиш, че подобно същество ще се влюби. Вайс, разбира се, познаваше наемни убийци, които обичат жените си, престъпници, които са мили с децата си, дори един сериен убиец, който се отнасял изключително добре със старицата от съседния апартамент. Но при тези хора жестокостта и почтеността идваха от различни места. Те обичаха едни, убиваха други и между двете действия нямаше нищо общо. По някакъв начин обаче, без сам да знае как, Вайс успя да проникне в ума на Сянката и да види, че там няма разделение. Безмилостното сърце, застреляло хлапетата на плажа, бе същото, което сега желаеше Джули Уайънт и имаше нужда от нея. Померой бе разтълкувал погрешно чутото. Сянката не бе наранил Джули и не я бе молил да е негова след това. То бе едно и също нещо. Ухажването му бе равнозначно на причиняване на болка…

Любовта му бе разрушение, разрушението на Джули щеше да бъде израз на неговата любов — сякаш Омразата се бе влюбила в някого, сякаш Убийството имаше изгора, сякаш Дяволът бе открил любовта на живота си. Вайс изсумтя презрително. И все пак мисълта не му даваше мира. Дяволът — влюбен. Какво ли ще направи в първата си брачна нощ? И какво ли не би направил, за да получи булката си?

Вайс изруга. Колата му леко поднесе на изхода от магистралата. Ядоса се и извърна волана толкова рязко, че гумите изпищяха. Насочи се към улица „Маркет“, но не към дома си, не към бленуваната чаша с уиски. Подкара към офиса. Към компютъра и телефона.

Защото най-сетне, бавно, картината започна да се разкрива в целостта си. Вайс започна да проумява какво предстои да се случи.

Стигнаха мястото на екзекуцията по тъмно.

Караха доста време до там.

Крис Уонамейкър тъкмо идваше на себе си. Натъпкан на задната седалка на беемвето, той едва сега усети движението на колата. Бавно отвори очи, но клепките му се затвориха от тежест. Едрото му мускулесто тяло сякаш се рееше из облаците и той не можеше да контролира нито посоката, нито скоростта на движение. Главата му се подпираше тежко на стъклото на колата и Крис нямаше сили да я повдигне. Долната му челюст бе провиснала и силите не му стигаха да я прибере. Отвори очи с усилие. Загледа се в мрака с празен поглед.

Флейк караше. Голдмунсен бе на задната седалка зад шофьора. Едната от дългите му ръце лежеше спокойно в скута. Огромната длан стискаше пистолет, насочен към пода. Голдмунсен усети размърдването на Крис и се усмихна майчински, така както жените се усмихват на разбудените си деца. Биячът размърда ръка и насочи пистолета към Крис.

Крис отново помръдна. Изстена. Кръвта безмилостно заби в главата му. Имаше смътното чувство, че му се случва нещо ужасно. Искаше му се да го спре. Искаше му се да затвори очи и когато отново ги отвори, да се озове у дома, в леглото си. Опита. Затвори очи и след няколко секунди ги отвори. Не се получи. Все още бе в колата. Тя продължаваше да се движи. Километрите се нижеха. Мракът ставаше все по-непрогледен.

Крис се опита да фокусира поглед. Постара се да различи пейзажа вън. Не видя кой знае какво. Забеляза сенките на дърветата, обрамчили шосето от двете страни. От време на време черният цвят изсветляваше и се появяваха парчета небе. Бяха в някаква гора. Обзе го страх и чувството нарастваше от минута на минута. В гората не го чакаше нищо добро. Трябваше да направи нещо, да се опита да предотврати трагедията. И то бързо. Веднага.