Андрю Клаван - Пътят на динамита

Призрачният град остана зад гърба им. Дърветата пред тях отново се сгъстиха. Крис се олюляваше на всяка стъпка. Знаеше, че всяко парче земя тук може да е гробът му. Продължи да повтаря историята си. Вече почти не осъзнаваше казаното. Горилите на Хиршорн не искаха да го слушат. Нещата просто продължаваха хода си. Не беше в състояние да ги спре. Разширените му от ужас очи подскачаха безумно. Всичко наоколо му се струваше зловещо и ужасяващо — дърветата, стволовете им, клоните. Черната като мастило нощ и обсипаното със звезди небе. Тревата и краката му, които се влачеха по нея. Луната освети една полянка между дърветата. Беше раззинала паст да го погълне. Това сигурно щеше да е лобното му място.

Стигнаха полянката. Крис искаше да спре. Искаше да се обърне и да се бие или поне да избяга, преди гората да го е погребала. Вместо това продължи да мести вдървено крака. Гората наоколо бе тъмна и хладна. Нещата просто продължаваха хода си и той не бе в състояние да ги предотврати.

— Всичко е заради Катлин — процеди горчиво Крис. Гласът му пресекваше, от устата му потече слюнка, очите му се насълзиха. — Жена ми. Тя е виновна. Тя подслушваше. Трябва да ми повярвате. Всичко му е казала. От нея е разбрал.

— Тук е добре — каза Голдмунсен след малко. — Хайде, Крис, стигнахме. Тук е мястото.

Крис се подчини като хипнотизиран. Спря се и продължи да плаче с отпуснати рамене и провиснали ръце. Огледа гъстата гора през пелената от сълзи. Изглеждаше му толкова хубава, толкова истинска. Въздухът бе кристалночист, а нощта прекрасна. Всичко, което искаше сега, бе да продължи да живее. Сълзите и сополите не спираха да се стичат по лицето му. Чакаше изстрела в тила.

— Чукала се е с него. Така е станало — продължи да дърдори той. — Кенеди я е чукал, а тя му е казал всичко, което знае. Така е разбрал. О, моля ви, моля ви, моля ви… — запелтечи.

Пистолетът зад гърба му изщрака. Голдмунсен проверяваше дали е зареден. Топла струйка пикоч се стече по крака на Крис и подмокри дънките му. Тялото му се разтресе от стенания.

— Моля ви, моля ви, моля ви, о, моля ви, кълна се в Бог…

— Чакай, чакай, какво каза? — полюбопитства Флейк. Голдмунсен вдигна пистолета и го насочи в тила на Крис.

— Ей, ей, ей! — спря го Флейк. — Чакай малко. Чу ли това?

— Какво да чуя?

— Това, което каза тъпакът ей сега. Чу ли го?

— Не знам. Какво каза? — попита нетърпеливо Голдмунсен, без да сваля пистолета. — Каза: „моля ви, моля ви, моля ви“. Какво очакваш да каже?

— Не, не, не, не, не. Чакай малко — възрази Флейк. — Кенеди чукал жена му? Това ли каза?

— Де да знам. На кого му пука. Да стрелям ли вече?

— Чакай малко, задръж топката.

Флейк протегна ръка и хвана пистолета на Голдмунсен.

Огромният бияч завъртя очи.

— Мамка му! — махна нетърпеливо с ръка Голдмунсен. — Умирам от глад вече.

— Ей! — викна Флейк към Крис. — Ей, лайнар. Какви ги дрънкаше преди малко? Кенеди чукал жена ти, така ли?

Крис шумно си пое дъх. Стоеше с отворена уста и плачеше неудържимо. Чакаше изстрела в тила и гледаше като омагьосан прекрасната гора през пелената от сълзи. Секундите му се струваха толкова дълги, че започна да се надява някоя от тях да продължи вечно.

— Чукаше жена ми — промърмори отнесено той в отговор, без да съзнава ясно какво говори. — Така е разбрал. Така е разбрал.

— Значи Кенеди е частен детектив, чука жена ти, а тя му разказва какво сте си говорили с господин Хиршорн. Това ли казваш? — попита Флейк и се наклони напред, сякаш не вярваше на ушите си. — Това ли твърдиш?

— Можем да спасим положението — изхленчи Крис повече на себе си, отколкото на тях. — Можем да спасим… господин Хиршорн… ще остане доволен…

— Ей! — извика Флейк и цапардоса Крис по тила.

Крис реши, че всичко свърши. Това е куршумът. Изпищя пронизително, залитна напред и падна на колене, облян в сълзи. С изненада откри, че все още е жив, и си помисли, че сега отново ще го застрелят и ще довършат започнатото. Надяваше се отчаяно да свършат по-бързо, преди да е усетил болка.

— Ей! — повтори Флейк и сграбчи Крис за ухото. Издърпа го да се изправи на крака и го извърна към себе си. Дребничкият бияч впи безумен поглед в очите на Крис. — На теб говоря, свиньо такава. Попитах те нещо. Какви ги дрънкаш?

Крис се вторачи в разкривеното лице насреща си с отпусната челюст, с лице, омазано със сълзи и сополи. Отне му известно време, но в един момент разбра. Флейк го слуша! Флейк го слуша и Крис все още е жив. Погледна го е такава любов, сякаш бе родната му майчица.