Андрю Клаван - Пътят на динамита

— Точно така! — изкрещя. Цикадите притихнаха стреснато. — Катлин и Кенеди. Той е частен детектив.

— И чука жена ти?

— Чукаше Катлин, а тя подслушвала мен и господин Хиршорн и му казвала всичко. Видях имейла. Беше на компютъра му. До агенция „Вайс“ в Сан Франциско. Каза, че ме е изместил, че са ме изритали и че ще разбере всичко за операцията.

Флейк помисли известно време, докато смели всичко това. После с отсечен удар свали Крис на земята. Крис покри главата си с ръце.

— Моля те, недей! — изстена той. — Мога да помогна, кълна се! Мога да спася положението. Моля те, моля те!

Флейк го изгледа втренчено и се замисли. Гърдите му се издигаха и спускаха нервно. Най-сетне гневът надделя и той срита Крис в бедрото.

Жертвата му изпищя и се загърчи от болка.

— Мамка му! — изпсува Флейк.

Голдмунсен отпусна отчаяно ръце и пистолетът увисна до бедрото му.

— И какво сега? — каза той. — Ще повярваш на тези глупости ли?

Флейк сложи ръце на кръста и го погледна намръщено.

— Мамка му, мамка му, мамка му!

— Господин Хиршорн провери Кенеди — настоя Голдмунсен. — Всичко е точно. Чист е.

— Ти чу ли го какво дрънка тоя? Разправя, че Кенеди чукал жена му — сопна се Флейк.

— Е, и? Какво от това? На кого му пука какво дрънка. Готов е да каже всичко, за да си спаси задника.

— Не е така. Такова нещо няма да каже. Кой признава, че някой чука жена му? Мъжете крият такива неща. Ти би ли го заявил?

— О, я стига! — махна Голдмунсен към разплакалия Крис. — Виж го само.

Флейк го погледна с отвращение, но поклати глава.

— Няма да каже такова нещо, ако не е вярно. Че някой друг чука жена му. Просто не е нормално. Не може да си го измисли.

Голдмунсен вдигна отчаяно ръце.

— Боже мой! И какво сега? Какво точно искаш да ми кажеш?

Флейк подритна ядосано няколко листа.

— Най-малкото, че тази вечер можеш да забравиш за „Лъки“ — отвърна той.

— Леле-мале — повтори Бишоп.

Той пристъпи бавно към просторния навес. Огледа сантиметър по сантиметър машината на луминесцентната светлина — величествена и заплашителна.

— Е, виждал ли си по-голяма красавица? — попита усмихнато Хиршорн зад гърба му.

Бишоп не отговори. „Красива“ не му се струваше най-правилната дума. Тук, в нищото, насред гората, машината приличаше на огромен скакалец, на извънземно насекомо, блеснало от злост, съразмерна с габаритите му.

Стъклото на пилотската кабина, което отразяваше единствено среднощната тъма, сякаш гледаше подозрително приближаването на Бишоп. Огромните, леко провиснали перки и късите, мощни крила изглеждаха в състояние да повдигнат машината за секунда и да я хвърлят в яростна атака.

Бишох от доста време не бе доближавал подобно нещо — „Апач Лонгбоу AH-64D“. Боен армейски хеликоптер. При това въоръжен с ракети. Шибани ракети. Четири от осем възможни ракети въздух-земя от типа „Хелфайър“ под всяко крило. Да не говорим за тридесетмилиметровата картечница, чието дуло се подаваше като жило под корпуса.

Бишоп се спря до носа. Все още носеше сака си в лявата ръка, така че протегна дясната и погали нежно хладната стомана. Поклати невярващо глава. Хиршорн сигурно е похарчил милиони, за да се сдобие с това нещо, и са му били необходими седмици, за да го докара дотук. Бишоп се обърна и погледна с известно възхищение побелелия гангстер зад него.

— На какво си играете тук, Хиршорн, на терористи ли? — попита тихо.

Дребничкият мъж настръхна.

— Ей, ей, ей. Мери си приказките. Аз съм стопроцентов американец. До мозъка на костите.

— В такъв случай, прощавай за въпроса, но какво точно възнамеряваш направиш с това чудо?

Хиршорн пак се отпусна и се разсмя.

— Търпение, приятелю. Всичко ще разбереш. Нали ти казах — мисията е проста, влизаме и излизаме. Ще те държа за ръка през цялото време.

— Проста — повтори замислено Бишоп. Той отново погледна хеликоптера и заби език в бузата си, както обикновено. — Имаш ли нещо против да седна в кабината?

— Не, разбира се — отвърна великодушно Хиршорн. — Влизай. Искам да се чувстваш удобно там.

Бишоп не остави сака си на земята, а го преметна през едно от крилата. После се вдигна след сака и натисна дръжката. Хвърли чантата на пода на кабината. Седна на пилотското място. Затвори вратата след себе си. Постоя известно време загледан през предното стъкло към фенерчетата на посрещачите им и силуета на Хиршорн на фона на потъналата в мрак гора.

— Исусе Христе — възкликна гласно. — Исусе Христе.