Андрю Клаван - Пътят на динамита

Успях да отворя вратата. Успях да се промуша през нея. Успях да прекося коридора без инциденти и да вляза несигурно в асансьора. Слязох на партера, подпрял глава в стената на кабината. Очите ми се затваряха, после всичко започваше да се върти и отново ги отварях. Асансьорът спря. Изсипах се във фоайето. Насочих се към вратата като човек, който върви срещу силен вятър. Проврях се навън и се оказах на мъгливата улица.

Тръгнах по улица „Маркет“ с наведена глава, наврял ръце в джобовете. Фаровете на колите режеха пелената на ситния дъждец. Дрънченето на един трамвай наруши монотонния шум на трафика. Свърнах от оживената улица и тръгнах по една тъмна пресечка. В главата ми също цареше мрак. Уискито притъпи сетивата ми, но не достатъчно. Не дори наполовина, колкото ми се искаше. Всъщност не мисля, че долових разочарованието на Вайс, но не бе и нужно. Бях достатъчно разочарован от себе си. Нещо повече. Бях отвратен. Да пусна отец О’Мара да се измъкне така, да лъжа заради него, да го предпазвам. Опитите ми да изглеждам като закоравял частен детектив се провалиха с гръм и трясък. Когато започнах да пия по-рано тази вечер, си мислех, че ще удавя срама си в алкохол. Но не успях. Струваше ми се, че никога няма да си простя.

Обзет от горчиво и сантиментално самосъжаление, обърнах глава и реших, че хвърлям последен поглед за сбогом към агенцията на осмия етаж на бетонната кула. Все още помня какво видях. Мисля, че никога няма да го забравя. Видях Вайс. Видях солидната му фигура, долепена до огромния сводест прозорец. Стоеше с ръце в джобовете, гледаше града, движението, пешеходците на тротоара под него, забързаните хора в нощта, поели към тайнственото си битие. Компютърът на бюрото му сигурно бе включен, тъй като стаята бе тъмна, но все пак се виждаше някакво призрачно сияние, очертало силуета му на прозореца. Замъгленият ми мозък си помисли, че дори различава някои от чертите на лицето му — на грозноватото му, увиснало, меланхолично и състрадателно лице. Реших, че виждам блясъка в очите, втренчени настойчиво към улицата през рехавата мъгла.

Спрях за миг и погледах замислената фигура. Макар да ме заливаха вълни от самосъжаление, почувствах прилив на уважение към него и някаква искра, която като че ли даде нов живот на изгасналата представа за това какъв човек искам да стана.

След няколко дълги секунди се обърнах и продължих пътя си в мрака.

С това приключвам участието си в тази история и я избавям от мен. Когато се прибрах у дома и повръщах дълго, преди да се строполя изтощен на пода на банята, силното чувство на уважение остана в гърдите ми и продължи да ме топли. Тогава, разбира се, не го знаех, но сега си давам сметка, че някак интуитивно съм разбрал как Вайс, застанал неподвижен пред огромния прозорец онази вечер, всъщност е бил в най-добрата си форма. Там, макар и на тъмно, го видях в най-добрата му светлина — замръзнал като паметник и в същото време, както се оказа, на една ръка разстояние от Сянката.

Дойдоха за Катлин малко след това, към девет часа. Тя се беше свряла в тясната стаичка в дъното на къщата. Лежеше свита на дивана и гледаше втренчено телевизора. Правеше едно и също през последните два часа. Тъпчеше се със снакс направо от кесията и се наливаше с бира от бутилката. Палеше цигари, пушеше ги до половината и ги мачкаше в пепелника, закрепен на бедрото й. Почти нямаше представа какво точно гледа.

Обърканите мисли в главата й не й позволяваха да се съсредоточи в екрана. Сърцето й тежеше от мъка и горчивина. Мислеше си как Кенеди я е излъгал и зарязал. Мислеше си за Крис и за бандитите, които го търсят. За Хиршорн. Всички те я отвращаваха. Как, по дяволите, успя да превърне живота си в такава помия? Беше отвратена от всичко. Беше отвратена, но не и уплашена. Поне все още не. Кенеди я предупреди, но тя смяташе думите му за бабини деветини и въобще не ги вземаше на сериозно. Биячите дойдоха и си тръгнаха. Търсеха Крис, не нея. Реши, че ще го пообработят малко, задето се налива като свиня и не си държи езика зад зъбите. Нека, така му се пада. Ако някой трябва да се страхува, това е Кенеди. Когато Хиршорн разбере, че Кенеди е ченге… Е, и на него така му се пада, каквото и да му се случи. Майната му. Майната им на всички. Какво й пука.

Тя продължи да зяпа телевизора, да се налива с бира, да пали цигари и да ги гаси след няколко дръпвания. По телевизията даваха някаква игра. Една от онези, в които състезателите са принудени да изтърпят какви ли не гадости. В момента изсипваха кофа със змии върху главата на някаква жена. Ако успееше да издържи, щеше да спечели бая пари. „И какво пък му е трудното на това?“, помисли си Катлин. Тази от телевизора сигурно ще си завре главата и в кофа с лайна, ако й дадеш достатъчно пари. Трябва да е доста тъпа, за да го прави само за пари. Тъпа крава.